В продължение на три седмици този д-р Пиетро Паджело ги посещава редовно. И двамата с Аврора всеотдайно се грижат за болния поет. В главата на мадам Санд възникват желания, свързани с привлекателната външност на този блондин Пиетро. А той дори не подозира, че тя е толкова достъпна. Една вечер, така както си седят в стаята недалеч от леглото на болния поет и младият доктор реди празнословия от учтивост към Санд, тя взема лист и му пише в няколко реда обяснение в любов, после туря писмото в плик и го подава на доктора. Той пита: На кого да го предам? А тя отвръща: На слепия Паджело…
Като резултат на неочакваната чувствена метаморфоза дошлият на себе си, изуменият, малко е, вбесеният от „нейното безочие“ Алфред ще трябва да отпътува за Париж, за да освободи влюбените да заминат за Алпите.
Но и тази сърдечна връзка скоро изтънява и през 1834 година Аврора пише на Пиетро Паджело многозначителното: „… Познаваш ли ти онова вътрешно желание, което никаква човешка ласка не може да задоволи?“. Пита и не очаква отговор. (Интригата захранва донякъде само творбата ѝ „Писма на пътешественика“, който иска повече, да я прочете.)
След месеци — вече в столицата на света — Алфред дьо Мюсе ще констатира за себе си, че не може да забрави жената-мъж и че е готов да умре за нея.
Пише ѝ до Ноан, където тя вече е пристигнала с човека, който „не подхожда за Париж“, пише ѝ отчайващи слова:
„О, страшно е да умреш, страшно е така да обичаш! Колко те желая, мой Жорж, колко те желая! Аз умирам, прощавай!“
(Поет, как да не го разбереш!)
Мюсе, разбира се, не умрял, а проучил кога Санд се връща в столицата, за да я потърси. И да попадне в обятията ѝ. До следващата ѝ изневяра обаче. Тогава те отново се разделят и този път завинаги. Ето и последните думи, които Санд му пише:
„Ние трябва да се излекуваме от това.“
(Суровичко… Като урок по източни бойни изкуства.)
Най-добрият лек срещу любовната болест е новата любов.
(Още един неин урок.)
Ще пропусна незначителните ѝ чувствени епизоди с адвоката Мишел от Бурже, с някой си Дидие, после с невзрачния Малфил… Избледнели дребни фигури на фона на значимите личности, с които обикновено общувала Аврора. Общувала в името на любовта и на психичното здраве. Защото нали най-добрият лек от любовната болест е следващата любов.
Шопен знае това добре. Делфина Потоцка и Мария Водзинска са значима част от неговата чувствена биография, ала докато той обича Санд, не е способен на отклонения. (Макар че мълвата в салоните на парижките аристократи разнася друго…) По някое време Шопен се улавя, че вече си представя любовта към Санд като композиция в семейна тоналност. Санд обаче е на мнение, че Фредерик е създаден за музика и рядка страст, освен всичко това той е и представителна част на всеки салон… Според нея обаче Фрицек, както го нарича в минутите на интимност, няма да порасне за семеен живот. В тази област ще си остане недораслият, „чуждият човек“.
А дали и самият Фредерик не е съзнавал това?
Съзнавал или не, той е пиян от любов и желае да я превърне в своя конституция.
Шопен дълго няма да забрави вечерта, в която Ференц Лист го представя на „най-умната дама от обществото“. Тогава той дори не я харесва и споделя с Лист, че дълго ще умува над един въпрос: Жорж Санд мъж ли е, или жена? Няма да е за дълго умуването му обаче, скоро тя не само му показва, че е жена, но и успява да го покори, съвсем по женски. И понеже и двамата са импулсивни до безумие, за броени дни стават толкова близки, че избягват в имението ѝ в Ноан. (Имало е лудост от любов и в онези времена!)
Докато двамата влюбени оползотворяват дните и нощите си в малкия замък, в литературните салони на Париж и в кафене „Фейдо“, където Шопен е предпочитал да закусва, се злослови по техен адрес. Обвиняват баронеса Дюдеван, успокояват доскорошния ѝ любим Жюл Сандо, преотстъпил името си за неин псевдоним, а каква награда получил… „Половината от литературната си слава Сандо дължи на това, че за кратко е бил щастлив, а за по-дълго нещастен любовник на мадам Санд“ — ще каже шегаджията мосю Дюфур и ще развесели компанията. За сметка на тъжния Жюл.