А Шопен и Санд в същото време се разхождат по слънчевите поляни на селото. Тя е разкрепостена, както винаги — язди, ловува, коси трева, цепи дърва (за ужас на слисания слуга), тича на воля — все така обута в сюрреалистичните си цветни панталони… Фредерик я гледа и немее от онова, което тя му играе… В Ноан Санд е съвсем, съвсем друга! Тя е по селски витална. Тук, край нея, той се чувства по-здрав.
Казано обобщено, двамата празнуват едно неповторимо лято.
После изтърпяват една мъчителна зима в Париж.
В Париж Фредерик често боледува. Всеотдайната Санд решава да го спаси от това негово „вечно ми е студено“: взема болния, децата си и заминава за топлия остров Майорка. Отначало всичко там им се вижда така романтично и пленително, особено в слънчевите дни, когато Фредерик не кашля, че Санд решава да покаже трайна всеотдайност. В стремежа да е полезна на Фрицек забравя себе си — нещо толкова необичайно за творец, а ощастливеният Шопен се втурва да създава нови великолепни балади и прелюдии. Слънчевите дни обаче свършват, започва сезонът на тежките дъждове, болестта на Фредерик се задълбочава, постоянната му кашлица хвърля собствениците на вилата, където е отседнало „странното парижко семейство“, в съмнения, че са приютили „опасно болен“ и намират претекст да ги изгонят.
И почват тежки митарства, които вгорчават дните и нощите им на острова. Не ги спасява и самотният манастир, в който се настаняват. И тук по техен адрес се понасят зловредни слухове. Местните им продават млякото и яйцата на двойна цена и злословят по техен адрес.
Студените стени на мухлясалата обител хвърля болния Фредерик в треска и той кашля по цели нощи и храчи… кръв. Неведнъж, изправил се в леглото, се моли на бог да му даде възможност да подиша поне минута.
Принудени са преждевременно да си заминат, но екипажите на пътническите корабчета не желаят на борда „опасно болен“ и подир низ от страдания мадам Санд все пак урежда отпътуването в „животинска тяга с грухтящата компания на пратка прасета“…
Какъв дисонанс между светлата хармония на първите седмици и мрачния финал на късната зима! Какво велико разочарование от испанския остров. (В онова далечно време остров Майорка не е днешната туристическа дестинация.) Все пак преживяното блика от впечатления, които ще послужат на Санд да напише поредния си роман — „Зима в Майорка“, за да покаже и недоволството си от местните хора, да ги опише като изразители на грубо печалбарство и провинциално невежество.
Зимният им дом в Париж също не успява да стопли и оздрави нежния Фредерик, макар да му е приятно да общува понякога с именити гости като Хайне, Дьолакроа, Лист, Балзак… Фредерик по-често мечтае да е насаме със своята Жорж, която прелива от идеи и в спокойни часове двамата творят така благодатно. Нейното остроумие го вдъхновява да търси необичайното в композицията, непознатата хармония, големите музикални теми. И да ги намира. Тя пък се чувства извисена до него, позволява си ободряващи и вдъхновяващи намеси; в паузите понякога се вмъква с шепот: „По-смело, кадифени пръсти, по-смело!“. Често го кара да свири знаменитата си „Фантазия експромпт, опус 66“, а сетне го гали, целува го и реди безброй комплименти, съчетани с многото негови „имена“, дадени му от нея в знак на обич: милият Шипет, скъпият Шопински, малкият Фрицек, знаменитият Ши…
Многото щастие не се побира в човешкото сърце, обаче. Скоро Фредерик отново се разболява и започва да храчи кръв. Господи, мисли си тя, същото като с Мюсе във Венеция! Как да любиш капризен и раздразнителен болник! При това туберкулозен.
Неволите дотягат. Но любовта на тези двамата (по-скоро дружбата им) продължава цели десет години — на приливи и отливи. Макар и да не са вече любовници, макар връзката им да е до голяма степен „майчинска“ и приятелска, те не могат да живеят дълго един без друг. Поне Фредерик, по-младият, по-крехкият, болният… Но Жорж Санд е жена, която е свикнала да покорява нови творчески идеи, да завоюва нови приятелства, нови любовници… Себичността ѝ по твърде странен начин се смесва с обичта към ближния — в това единство егото винаги надделява обаче. И болестта на Шопен не е единствената причина за отчуждението, което започва осезаемо да прояжда връзката им.
Фредерик вече ревнува. Болният Шопен не може да понася честите гостувания в дома им, особено на непознати нему хора. Той се дразни най-вече в дни, когато обмисля поредна музикална идея и неканени мъже се втурват от прага да прегръщат „именитата писателка“, да я мляскат по бузите, да сипят дебелашки шеги с претенции за комплименти… В подобни моменти негодуването му прераства в гняв и когато в полунощ гостите най-сетне си отиват, той излива пред нея всичко, което ври в душата му. Произлиза скандал, разбира се, защото Аврора не търпи никакви намеси в начина ѝ на живот.