Този сборник наподобява дългосвиреща грамофонна плоча с класически мелодии, композирани по мой вкус и подредени по рождената дата на героите ми (единственото справедливо подреждане при творците). Щастливо се оказа съвпадението, че в подбора ми колоната води геният Моцарт. Чувствам задължение към читателя да споделя накрая, че „Тайните на вдъхновителките“ представлява отворена конструкция — не се изчерпва само с тези художествени типажи. Докато опознавах живота и най-вече любовта им, срещах много други велики създатели на духовни съкровища, страдали от обич не по-малко от тях, но от тактичност те изостанаха… Живот и здраве, ще има какво да ни кажат, когато ги повикам.
Авторът
$type=Предговор
Само вълшебниците не остаряват
Етюд за любовта на Волфганг Амадеус Моцарт
Когато 22-годишният Волфганг Амадеус Моцарт застава пред бедния дом на манхаймския копист Фридолин Вебер, посреща го една от четирите му дъщери с име Констанце. Онова, което Волфганг вижда на прага, са изразителните ѝ очи и нежната ѝ фигура. (Констанце е в годините, когато детето е тръгнало да си отива, а жената още не е пристигнала.) Ала щом стопанката на дома Цецилия Вебер представя на именития гост и останалите си три дъщери, той е зашеметен от красотата на втората по възраст — Алоизия. Тя е висока и стройна, а над изящната ѝ фигура се стелят гъсти черни коси. Правилните черти на лицето са в пълно съзвучие с изразителните ѝ сини очи. Цялата тази хармония се допълва от звучния ѝ глас, който превръща думите в мелодия.
Дълго време Волфганг не успява да отклони погледа си от нея и това не убягва на майката, която предлага Алоизия да изпее нещо под акомпанимента на господин Моцарт, ако той няма нищо против. И докато Констанце приготвя кафето, господарката на дома настанява госта на пианото и Алоизия запява една от неговите арии. Волфганг е поразен: гласът ѝ върви меко, топло и навсякъде вярно, незабележимо изкачва височините, а и легатото ѝ е отлично… Какво повече може да се желае? Е, не ѝ достига някъде техника, но техниката се придобива.
У импулсивния младеж тутакси назрява решението да я превърне в оперна примадона. Отлага заминаването си в Париж, накъдето се е упътил с майка си, и се подготвя да тръгне с Алоизия за Рим. Трябват пари, разбира се, и Волфганг пише на татко Леополд, като не скрива чувствата си към очарователната госпожица Вебер.
Ана Мария (майка му) е изплашена не на шега, а Леополд е ужасен от лекомислието на своя син: да зареже плановете за своето бъдеще — покоряването на Париж, заради една фуста, не, това той не е очаквал от Волфганг. В отговора му четем:
„Скъпи синко, назови ми поне един певец, който да се е появил на италианска сцена, без да е пял преди това много пъти в Германия. Но дори и тогава ще му е нужна поддръжката на силни покровители… Да се препоръча шестнадесетгодишно момиче, което още не знае какво е оперна сцена — това е истинско безумие.“
И за да не отблъсне рожбата си, с по-мек тон нататък му обяснява как да помогне на госпожица Вебер, без да пострада репутацията му: да убеди някой опитен певец, като Раф например, да поработи с нея, да школува гласа ѝ и след година-две — каквото даде Господ. Накрая поръчва на сина си да не се задържа повече в Германия, а да заминава с майка си за Париж. Нали Париж е целта на пътуването им!
Междувременно и у Алоизия е настъпило известно отрезвяване. Цецилия Вебер е подразбрала, че семейство Моцарт не е по-богато от тяхното, за да може Волфганг да осигури престоя на дъщеря ѝ в Рим, внушава ѝ да проявява към младежа сдържаност. Алоизия е научена да слуша майка си, а и случаят за нея не е толкова тежък — и без това влюбеният „дребосък“ започва да ѝ досажда.
Заминаването за Рим е отложено „за по-добри времена“, а каретата за Париж е вече впрегната. Седнал до майка си, Волфганг преразглежда в съзнанието си раздялата. Думите на Алоизия са били обичайно ласкави, а целувките ѝ — пестеливи и само по челото му! Но защо вместо Алоизия на сбогуването им е заплакала Констанце?
Пощенската кола, в която е и Волфганг, напуска Германия, ала сърцето му остава в скромния дом на Веберови.
И нали където е сърцето, там е и волята. Едва пристигнали във френската столица, Волфганг пише на Алоизия — рисува оптимистични сюжети с герои тя и той. Алоизия не забравя да бъде сдържана. А когато той я призовава да дойде при него в Париж, тя отказва.