По дяволите всички мъдри житейски съвети: щастливите млади вече работят върху мотива „Нека да е син!“.
Помага Бог — ражда им се син. Но бебето умира, Констанце изпада в депресия и всеотдайният Волфганг пилее средства да я спасява. Грижите му са повече от трогателни.
Подир година нова надежда покрива избледнелите следи от скръбта — ражда им се втори син. (Вече са в друга квартира — старата пази лоши спомени.) Именуват детето Карл Томас — в чест на хазяина им. Щом е готов да опрости наема, който му дължат… Какво да се прави — като са задлъжнели и на толкова приятели и познати.
Констанце е на мнение, че трябва да станат практични, но Волфганг обича скъпите неща. Модата, по която се обличат, също е скъпа. Парите от уроците не стигат дори за храната, а Волфганг осигурява на съпругата си и домашна помощница. Моцарт работи до късно, спи по няколко часа в денонощието и страда от болестите на преумората, той се чувства остарял, макар да няма навършени още тридесет години.
Уморен е, но щастлив! Неговата музика най-сетне покорява Виена. И кръгът на почитателите му сред влиятелните лица във Виена се разширява: сприятелява се и с Естерхази, фон Борн, Хорах, Хеберщайн, Лихновски…
Ето и масон го правят. (Великото братство кани в ложата си само избраните.)
Пише с вдъхновение музика по либрето на Да Понте „Сватбата на Фигаро“, заема се и с постановката. Констанце (или Щанци, както я нарича галено) носи нов плод на семейната им отдаденост и Волфганг не се задържа вкъщи — да не пречи.
Ухажва го една мургава красавица, надарена с мелодично сопрано. (Волфганг има слабост към необикновените гласове.) Ан Сторас е рожба на италианец и англичанка. (Смесването на нациите често дава ярки таланти.) С Ан се работи лесно и постановчикът изпитва непознато дотогава удоволствие. Всяко съприкосновение с гласа ѝ извиква у него умиление като от проявите на надарено дете. Само че мисис Сторас отдавна не е дете, притежава и опит в любовта. В Моцарт тя вижда обекта на своето непреодолимо желание и когато разбира, че и той не е равнодушен към нея, му разкрива чувствата си.
При него винаги е по-сложно: той продължава да обича своята Констанце, но усеща влечение и към Сторас. И го няма въпросът коя от двете да бъде предпочетена. Волфганг е убеден, че обича и двете. Посвоему. Щанци като любима съпруга, Ан само като… любима.
Музиката стои и над двете, обаче.
Любимата съпруга ражда третото им дете, което подобно на първото умира още бебе. Констанце е на прага да стане фаталистка: „Волфганг, от трите ни деца погребахме две…“. Волфганг върви подир нов музикален мотив и не възприема мащабите на тревогата.
Мисис Сторас го кани да замине с нея в Англия. Там щял да пожъне небивал успех! Уредила е и абонамент за концертите му в Лондон. Нека вземе и своята Щанци, разбира се. Тъкмо бедната жена ще се разведри от преживяното. Но неговата Щанци притежава сетива, които бият тревога, та не се съгласява и Сторас заминава сама.
Моцарт има вечери на скрита тъга по мургавата чужденка, в които звучат нови вдъхновени композиции и той сяда да ги запише. (Неведоми са пътищата творчески!)
Друга Ана буди преумореното му от работа сърце — младата хубавелка Ана Готлиб, щерка на артисти. Взела и от двамата си родители повече, отколкото са имали да дават — неповторима е в ролята на Барбарина. Волфганг преувеличава — тя е само очарователна. Но по онзи начин, който винаги печели симпатии.
Това негово увлечение съвпада с нови изпитания: през май 1787 година умира татко Леополд, няколко месеца по-късно умира и новородената му дъщеричка Терезия. И изтерзаната Констанце пак ляга болна. С парите, които търговецът Михаел Пухберг (горещ негов почитател) му е дал в пореден заем, я изпраща на бани в Баден, където тя (о, чудо!) за няколко седмици се съвзема. Забравил всичко, дори и намерението си да отиде на гроба на баща си в Залцбург, Волфганг продължава с още по-жестока всеотдайност да твори. Подир операта „Дон Жуан“ пише „Пражка симфония“ в чест на приятеля си граф Йохан Тун.
Един ден миловидната Ана го навестява в операта с цвете в ръка, а той не я забелязва и тръгва нанякъде. Разсеяността му разплаква бедното момиче.
Констанце се е завърнала здрава и бодра от Баден и Волфганг кани в дома си приятели. Между тях е обичаният от покойния татко и от него самия Йозеф Хайдн, както и любимецът на императора Антонио Салиери, почетен по практични съображения. Волфганг подхваща своята „Малка нощна музика“ и поднася на гостите вдъхновена моментна импровизация. Накрая големият (и като човек) Хайдн изрича: „Сигурен съм, че всеки от нас би мечтал да напише нещо такова… Тя е прекрасна, Волфганг!“.