Волфганг е признат официално за талантлив оперен композитор и от самия император Йосиф II. Това се случва в края на януари 1790 година след премиерата на операта „Така правят всички“. Но… какво от това? Няколко седмици по-късно Йосиф умира и на трона сяда брат му Леополд, човек, лишен от музикално чувство. Кончината на брат му е чудесен повод да спре за известно време „тия лигавщини“ — оперните представления, да се пее по време на траур е най-малкото неприлично. И Волфганг преживява загубата на Двора и като своя, лична загуба.
През лятото на 1791 година в поредната квартира на Моцартови се ражда поредното дете, момче. Кръщават го Франц Ксавер. По настояване на Констанце. Волфганг е радостен: петгодишният Карл Томас ще си има братче, пък и новороденото може да се окаже музикално. Радостен е, но и смутен: изчисленията му показват, че съпругата му е забременяла през периода, когато е била на поредното си лечение в Баден. Тя там се чувствала добре и щом Волфганг вземе поредния заем, тя потегля. Не се бави и сега. Какво като меценатите Хофдемел и Пухберг вече се крият от Моцарт, Щанци трябва да замине, само там болките ѝ стихват, в Баден.
Останал за кой ли път сам, маестро Моцарт довършва поредната своя опера — „Вълшебната флейта“ и се захваща да я поставя. Възлага главната роля на малката Ана Готлиб. Тя така сполучливо се превъплъщава в Помина!
Ето — след генералната репетиция Ана дълго се преоблича, изчаква сградата да стихне и невинно кацва (като врабче на перваз) до улисания в нова работа маестро.
„Готов сте да ме слушате само когато пея!“ — мил упрек.
Този път очите ѝ срещат онова, което тя е чакала толкова време да кажат неговите очи. Целувката, с която го дарява в онази есенна вечер, е единственият сърдечен документ, удостоверяващ близостта на тези две влюбени сърца.
Но аз обичам Щанци! — упреква се мислено той и се сбогува с „това дете“ преди да е станало късно. След премиерата само стиска ръката ѝ за старанието, а тя е очаквала да я вземе в прегръдката си.
Той обича Щанци, въпреки увлечението си по Ана Готлиб. По-скоро по младостта на Ана.
Дали „отклонението“ не е бягство от самотата? — пита се понякога.
Щанци пак е в Баден, той пак е във Виена, затрупан с поръчки.
И този странен реквием!
И тези болки в стомаха, щом започне да работи по реквиема. Би се отказал, би заминал в Баден при… Но трябват пари. Кредиторите отдавна го преследват, дължи на хазяите, на шивача, на обущаря, на слугата си. Какво, като в залата ръкопляскат на поредната му нова творба, когато онова, което ще получи за концерта, няма да стигне да покрие само заемите от Пухберг.
Не успява да се издължи никому: подир кратко, но мъчително боледуване гениалният маестро Волфганг Амадеус Моцарт умира в последната си квартира на „Раухенщайнгасе“ и на следващия ден в студения дъжд подир ковчега му тръгват само неколцина от хилядите му почитатели.
Щедрите доскоро меценати се крият — да не им поискат пари за погребението, няма нито един брат от масонската ложа, липсва и завърналата се от Баден Щанци — не се чувствала добре.
Някъде по пътя дъждът и студеният вятър прогонват и малкото изпращачи, та до общия трап, в който вече са хвърлени тридесетина бедняци, го закарва единствен талигарят. Той не знае кого е „возил“ в тоя кучешки студ, а и не го интересува — няма да получи бакшиш.
Привечер, в сумрака, Ана Готлиб наема карета, отива в гробище „Свети Марко“ и застава край пресния ров — дълъг, почти безкраен. Къде ли тук е обичаният от нея мъж, творецът на „Малка нощна музика“ и толкова други шедьоври? Стои Ана с мисълта за онези минути, в които е слушала напътствията му. Целува розата, която държи с трепереща ръка, после я оставя върху прясната пръст на общия гроб. Мъжът, когото е обичала и продължава да обича, няма да узнае, че е получил втора целувка от своята Помина.
Послепис: Докато боледува Щанци, двете ѝ момчета израстват в Прага под грижите на един човек, влюбен в музиката на Моцарт, Франтишек Немечек. Като се съвзема Констанце Моцарт се омъжва за датския дипломат Георг Николаус фон Нисен и заминава да живее в Копенхаген. Тя и Георг пишат първата биография на Моцарт.
И още нещо: Констанце фон Нисен посещава гроба на своя първи съпруг осемнадесет години подир смъртта му.
Тя умира на 82 години като надживява и втория си съпруг.