Щастие за една бедна девойка от известен род е, че такъв именит жених моли за ръката ѝ — ще вмъкне в подходящ момент сватовникът, но ще премълчи, че Пушкин и парите са нещо като постоянни врагове. Лъжовни раздумки днес, подобни утре — повече от година време… И мамаша накрая склонила. В отговор Пушкин ѝ обещал да не лишава дъщеря ѝ от нищо, с което вече била свикнала, да бъде с нея навсякъде, където тя е „призвана да блести“…
Женихът се взел в ръце, погасил дълговете си, ограничил пилеенето на пари и с бодро лице се подготвил за сватбата.
Не стояла в пасивно очакване и Наталия Николаевна: тя убеждавала роднините си, че Александър Сергеевич, освен известен и обичан поет е сериозен и благороден човек. Човек на думата и на дълга. Написала на своя дядо, че всичко лошо, което бил чувал за Пушкин, е зла измислица и го помолила в името на обичта му към нея да не вярва на клевети. Така бил спечелен и дядо Афанасий Николаевич.
Вече за брака им нямало пречки и на 18 февруари 1831 година двамата се венчали. Но съдбата решила да подскаже своето неизменно участие в людския живот: по време на венчавката развълнуваният Александър Сергеевич съборил кръста и евангелието, при размяна на пръстените неговият паднал и — за капак на всичко — изгаснала свещта… Чувствителен творец, надарен с толкова богато въображение, какъвто бил Пушкин, нямало как да не съзре предстоящи злини, свързани с венчавката му.
Първите години на брака им били щастливи и плодоносни и за двамата. Радостта им преливала. А казано е, че разпиляната радост не се губи, а се връща умножена. Усещали я да приижда в часовете на взаимност, които на поета изглеждали подарък от Хронос. Но… да не се увличаме! Ще цитирам откъси от три негови писма до приятели, писани през онзи февруари на 1831 година — те са показателни за чувствата, които са го владеели тогава. На 10 февруари Пушкин пише до Кривцов: „Аз съм на 30 години. На тридесет години обикновено хората се женят и аз постъпвам като хората“. С П. А. Плетньов споделя: „… като си мисля за грижите на женения и за прелестите на ергенския живот, ако не се чувствам нещастен, то най-малкото не съм щастлив“. Но две седмици след това (вече семеен) той пише на същия този свой приятел: „Аз съм женен и щастлив…“.
Щастлива ще се чувства и Наталия Николаевна: в писмата си до своя брат тя неопровержимо доказва обич и уважение към съпруга и поета. (Как иначе, щом за шест години съвместен живот са им се родили четири деца!) Материализирал се необикновеният темперамент на този „правнук на арапа“ и син на „прекрасната креолка“! Всичко вървяло като в приказка с щастлив край, но провидението, с което и гениите не могат да воюват успешно, решило друго. И подготвило условията за предстояща драма.
Наред с видимите си качества Наталия Николаевна поддържала в боен ред и своите слабости. Според повечето изследователи на Пушкин проявявала суетност на очевидна красавица, стремяла се да бъде средоточие на людското внимание, особено я ласкаело обожанието на високопоставените. Това, че самият император ѝ правел комплименти, я радвало повече от всичко земно. Оплаквала се, че от семейни грижи била забравила да танцува, настоявала често да посещава разкошните балове ту у Вяземски, ту у Воронцови, или у Карамзини — особено след като Николай I благоволил да даде на съпруга ѝ званието камер-юнкер при двора. (Каква велика оценка на гения му!) Тя искрено се радвала на „височайшето внимание“ и хич не се досещала, че с този „жест“ императорът нанася удар по честолюбието на поета, влизал неведнъж в несъгласие с властника.
Всъщност целта на царя била да му предостави по този начин възможността да посещава двора с обаятелната си съпруга. Така рядката ѝ красота щяла да насища лъстивите погледи на офицерите, а и на властелина. Според мълвата и Негово Величество се домогвал до нейната компания. (Дали е случайно, че едно писмо на Александър Сергеевич до Наталия Николаевна попаднало в ръцете на императора? И по този повод поетът заявил паметната фраза: „Никой не може да бъде приет в нашата спалня… Без тайна няма семейство“. )
Как при тези обстоятелства да бъде оценена разумността на Наталия Николаевна, а и нравствените ѝ устои? Според съдниците ѝ съпругата на един гениален поет, за какъвто вече — след плодоносната Болдинска есен — е смятан Пушкин, трябвало да знае как да се държи в обществото, че да не допуска мълвата да множи направените от нея погрешни стъпки.