През есента на 1926 година той разкрил в писмо, изпратено от Тулуза до Ринета своите душевни терзания така: „Чувствам огромна необходимост от другар, на когото мога да поверя разните мои преживелици. С когото да ги споделя. Не зная защо избрах именно вас. Вие сте ми толкова чужда. Хартията отблъсква думите обратно. Сега аз дори не мога да си представя лицето ви, наведено над писмото ми, не мога да поделя с вас своето слънце, своя хляб, своите мечти. И ето аз тихо редя думите с надежда да ви пробудя и в същото време не го вярвам. Може би аз пиша на себе си“. Но разказал в писмото нататък преживяното по време на поредната самолетна авария. И тъй като отговорът ѝ се забавил, той ѝ позвънил по телефона и я упрекнал за дългото мълчание. Допълнил, че изпитва огорчение от нейното безразличие. После ѝ написал, че знае колко е смешен в нейните очи и иска прошка. (Не моли, а иска.) Няма съмнение, че Ринета дьо Сосин за него е била най-вече получател на писмата му, отдушник на любовните му терзания, слушател на творческите му намерения… Нищо повече.
На мъжа и твореца Сент-Екзюпери (на своите тридесет години той вече е уважаван автор) все така му липсвала жената, единствената, необходимата, спътницата. Особено силно почувствал самотата си в Аржентина, където бил изпратен да оглави тамошното отделение на авиокомпания „Аеропостал“. Един ден в Пунта Аренас, като прекосявал площада с фонтаните, се сепнал от звънливите гласове на две момичета, които обсъждали нещо и се смеели безгрижно, както се смеят само младите. Почувствал, че остарява. И не само оплешивяващата му глава напомняла това, но и настанилата се в душата му тъга. Вечерта той написал на майка си: „Аз искам да се оженя!“. И добавил: „За коя обаче?“.
Случаят му предложил вариант и тъй като той вече бил готов да се обвърже, решил това да стане час по-скоро. Помогнал му неговият познат от Париж литературният критик Бенжамен Кремийе, който по онова време изнасял лекции в Буенос Айрес — запознал го с Консуело Сунсин Сандовал, младата вдовица на покойния аржентински журналист и писател Енрике Гомес Карийо, която живеела във Франция, но била пристигнала с кораб в Аржентина да урежда наследствената си пенсия. Антоан стиснал малката ръка на смуглата жена, в чиито въгленови очи видял да пламтят невиждани огньове, и забравил да я пусне. Нещо повече: настоял да разходи красивата дама със самолета си. (Разходката показала не само мъжествеността на пилота, но и неговото своеволие — то виражи, то лупинги, то пикирания и кабрирания, свят от тъмни облаци се виел на всички в самолета на Сент-Екзюпери, но да не влизам в подробности, историята е разказана от многото му биографи, има я и в мемоарната книга на Консуело „Спомените на розата“, ще се огранича с обобщен обзор на случилото се насетне.)
Очарованият Сент-Екзюпери завел очарователната дама заедно с приятелите ѝ (тя настояла за тяхното присъствие) в квартирата си и опиянени от шампанското, празнували „оцеляването си от въздушната разходка“ чак до сутринта. А призори Консуело, по баща Сунсин, а по документи Гомес Карийо, се събудила в леглото на летеца. Той ѝ предложил да остане при него завинаги, тя била смутена от прекалено бързата развръзка на сюжета, пък и имала съображения, свързани с пенсията на покойния Енрике, та помолила първо да се опознаят. Междувременно в Буенос Айрес избухнала поредната революция, завързала се престрелка между привърженици на президента и техните врагове и Консуело едва не попаднала под обстрела, когато пресичала площада пред хотела. Екзюпери ѝ се притекъл на помощ, грабнал я в ръце и поел с нея към летището.
В онзи момент тя го приела не като завоевател, а като свой спасител.
Фантазията ѝ по-късно ще изобрази случая променен до неузнаваемост. Пред своята приятелка Ксения Алексадровна Куприна (дъщерята на големия руски писател Александър Куприн) Консуело ще разкаже преживелицата си на революционния площад така: „Бях сама в гората… Загубила се… а около тъмнина. И после се появи голям, силен и красив мъж… Той ме грабна и ме спаси. Но революцията избухна и — о, ужас! — застреляха го пред очите ми. И алената му кръв потече по белите камъни под ослепителното слънце“. В Париж Консеуло изглеждала силно разстроена и Ксения я повела да я лекува в санаториум, на брега на езерото Енгхен. На третия ден вдовицата получила телеграма и започнала да подскача от радост. Какво се е случило? — недоумявала Ксения. Те пристигат! Кои пристигат? Същият човек, когото обичам… и майка му. Но нали са го разстреляли пред очите ти? О, знаеш ли… аз не исках да го обичам, мислех, че ме е изоставил, че ми е неверен, та си го представях за мъртъв…