Какво пък, казал си той, имам летището и небето, малко ли е?! Но вечерта, като отворил вратата на къщата, тишината го хвърлила в тревога. Домът наподобявал клетка, от която току-що е избягала птичката. И Екзюпери поел със следващия кораб, за да я настигне. От телефонен разговор със сестра си разбрал, че майка му е на път за Аржентина, с телеграма я върнал и подир някои неизбежни за такива случаи перипетии заедно посрещнали бъдещата му спътница в живота. (Какво ли не би преглътнала една майка заради сина си!)
Венчали се на 11 април 1931 година в църквата на селището Аге, в родния на Екзюпери Прованс, а на 22-и регистрирали брака си в кметството на Ница. Този ден греело меко слънце, но по обед се появил вятър. И чувствата на сватбарите били смесени — в унисон с времето.
А сватбеното им пътешествие започнало с пътна катастрофа: на волана на своето пежо младоженката блъснала пешеходец в Ница — наложило се да продава наследствената си вила в Семиз, за да покрие разходите по делото. „Аз съм роднина на салвадорските вулкани и предизвиквам мащабни поражения“ — доверила тя на свекървата си. И се впуснала да разкрива корените си… Била правнучка на индианци и испански големци от рода Толедо. Фамилията Сунсин произлизала чак от… маите. После се похвалила с вниманието, което ѝ оказвали известни личности като Морис Метерлинк, Габриеле Д’Анунцио, покойният Жан Мореа, екстравагантният Пикасо, композиторът Рикардо Вайнс… Показала няколко свои малки пластики, но те не подобрили кой знае колко настроението на майка Мери. Подир словесния водопад от френски думи в неправилен словоред салвадорката акцентирала на мотива: влюбена съм истински в Антоан, ще бъда негова неизменна сянка. Последното съвсем изплашило майката.
Избраницата на Екзюпери не намерила топлота сред близките му. Според сестра му Габриела (Диди) младоженката приличала на „оперетна графиня“, която вместо да пее, трещи. Приятелите му едва успявали да скрият своето недоумение от неговия „странен избор“. За всички близки на Антоан Консуело била и си останала „недоразумението“. Въпреки нейната дарба да вае образи от глина и от думи. Независимо от приятната ѝ външност. Приятна е малко да се каже, та покойният Гомес Карийо всеки ден я посрещал и изпращал с фразата: Консуело, ти си най-красивата жена на света!. Антоан си спестявал подобни комплименти — в определени моменти биха го злепоставили. Симпатична — да, очарователна — също, надарена с остра чувствителност, с феноменална памет, с усет за детайлите — и в живота, и в изкуството, би могло да се каже… Всички тези нейни качества останали „скрити“ за роднините му. Въпреки стремежа ѝ да ги показва. Тя искала да стои наравно до своя съпруг, когото смятала за необикновен творец, и се огорчавала от всяка проява на пренебрежение към нея. Тя имала самочувствие на творец.
Първите няколко години от съвместния им живот преминали сравнително безбурно, страстта била все още силна, интересът към другия — също, но после се появил студеният вятър на отчуждението, който ги разделял за цели периоди от време, за да се сближават отново и отново след всяко негово стихване. Неведнъж стигали до развод, но Антоан се отказвал от тази крайна стъпка: чувствал брака си с Консуело за свой неотменен дълг. Често изричал (макар и на шега) фразата: „Консуело — мое сладко задължение!“, но като влагал в нея повече нежност. Не бил злопаметен и бързо забравял кавгите с вулканичната по темперамент Консуело. След всяка поредна раздяла отивал при нея, или я повиквал при себе си и ѝ прошепвал доверително: „Ти си моето грахово зърно…“. А тя му отвръщала, че ѝ изглежда като гладен папуас. Протягала ръце към папуаса и потъвала в необятната му прегръдка. (Случвало се в слънчевите им дни. Но имали и много облачни, че и буреносни.)
В стремежа си да му бъде максимално полезна, тя му дотягала. Особено с навика си да говори непрестанно. Дори и когато той пишел. Тя не искала да проумее каква благодат за твореца е тишината, защото знаела, че най-добрите си рисунки е създала в компанията на симпатични хора, навестили ателието ѝ. А разликата между творческия акт при двете изкуства е лесноразбираема: художникът пресъздава онова, което виждат очите му, докато писателят преследва с мисълта си невидимото. А до невидимото се пътува без придружители, та били те очарователни и близки на сърцето люде. И затова в творческите си периоди, а и не само тогава, той често ѝ наемал отделна квартира. Изобретателният в много отношения Сент-Екзюпери понякога ѝ подсказвал какво пречи на плавния ход на чувствата им. Един ден в Париж, когато екзотичната му съпруга препълнила жилището им с нестихваща си реч, той седнал зад писалището и от нейно име подредил ето тази молитва: