Когато един губи, друг печели, според закона за житейския баланс. В ролята на печеливш се оказала една висока, стройна, привлекателна, но и умна дама, която повечето биографи на Екзюпери ще отбелязват с буквени инициали — при един тя е мадам В., при друг — мадам Н., при Консуело — мадам Е., а всъщност е мадам Хелен дьо Вог, съпругата на морския офицер граф Жан дьо Вог. Защо тази тайнственост? За да се опази от клюки, въпросната дама след гибелта на Екзюпери предоставяла любопитни, често пъти и неизвестни, данни от живота му (нали именно тя наследила синята чанта с последните му ръкописи, писма и други документи) срещу уговорката името ѝ да бъде запазено в тайна. Пред изследователите тя винаги е твърдяла, че отношенията ѝ с великия писател са били само делови. Има обаче достатъчно документални свидетелства, които доказват, че истината е по-друга.
С Хелен, която той насетне ще нарича свойски Нели, Антоан се запознал на сбирка в салона на Ивон дьо Лестранж. Покорило го категоричното ѝ различие от съпругата му: тя говорела малко и само необходимото, маниерите ѝ били пестеливи и изискани, държанието ѝ респектирало и мъже, и жени; умеела да изслушва събеседника си, да го предразполага, както и да внушава доверие. Тя с нищо не му подсказвала, че знае за семейните му проблеми, но и винаги заобикаляла своите. Така предоставяла на чувствителната му душа спокойствие и свобода в отношенията им — отначало само приятелски, впоследствие интимни до всеотдайност.
Още малко светлина върху образа ѝ! Според френския журналист Албан Серизие Хелен е издънка от стар аристократичен род, известен с това, че жените му притежавали „уникална еротична привлекателност“. Били магьосници в любовта — можели да превърнат в истински мъж всеки „немъж“. Серизие първи публикувал и „откровението“ на Сент-Екзюпери до Хелен, което сериозно смущава традиционните представи за Екзюпери. Ето какво той прочел във въпросното писмо до Хелен: „Аз отдавна съм импотентен не само в живота, но и в литературата. И само твоите усилия ме правят мъж, макар и не за дълго. Да пиша мога само тогава, когато се усещам мъж. Моля те, остани в моя живот!…“. (Неизбежна бе съпоставката ми на това писмо със скандалните публични обвинения на Консуело, че след самолетната катастрофа на Екзюпери край Гватемала сити той вече бил импотентен, не за да го оневиня, колкото да видя картината на семейния им живот по-релефно и по-вярно.)
Потиснат от депресиращата истерия на своята ревнива съпруга, Антоан започнал често да търси утеха в компаниите на „свободните интелектуалки“. По правило винаги отивал без жена си. (Веднъж я завел и тя се разплакала от онова, което ѝ се случило.) Там Екзюпери разпускал, както биха се изразили днешните младежи. Освобождавал се от натрупаното напрежение по време на семейните скандали, на полетите и на творческата си работа. Срещата му с Нели дьо Вог в салона на братовчедката си Ивон обаче му предложила нещо по-интересно — комплексното обогатяване. Още след първия им разговор почувствал как непозната магнетична сила го пленява и той не само че не желае да се освободи от властта ѝ, но с радост се оставя да бъде покорен. Освен с обаянието си на жена, Дьо Вог му въздействала и с широтата на възприятията си. В повечето случаи разговора водел той, а тя добавяла в паузите по няколко думи, които винаги били на място, та обогатявали мислите му и възбуждали интереса му към събеседничката. Думите ѝ наподобявали мелизмите (украшенията) в музиката. На фона на нестихващото бъбрене (и то с акцент) на съпругата му малкото думи, произнасяни на превъзходен френски от Хелен дьо Вог, звучали като соната от Бетовен.
Съвсем друго чувствал Екзюпери по време на полет. Сред небесната пустош му дожалявало за неговата малка женичка. Тя устремно навлизала в мислите му, за да ги преподреди. Като тяхна законна господарка. Там, сред облаците, тя му наподобявала звезда, която очертавала със светлината си верния път. И той говорел с доверителен шепот на звездата: Консуело, бъди цялата разцъфнала за моето завръщане!… Нежна моя, пази чистотата на дома… И още: „Направи от любовта ми дреха, в която да се загърна!“. Там, в самотата си, той можел да си спомни почти със сърдечна болка часовете на истинско щастие с „това почти дете“, на което неведнъж е казвал: „Ти си моята свобода, ти си земята, където искам да прекарам целия си живот“.