Когато се събудихме, слънцето вече беше високо в небето и Бърич бе излязъл. Двамата с Носльо доядохме остатъците от богатата среднощна гощавка, а той накрая изглозга и костите. Едва тогава излязохме. Никой не ни повика, изглежда, дори не ни забелязваха.
Гълчавата отново бе в пълна сила. Имах усещането, че хората в крепостта дори са повече от предния ден. Конници вдигаха прахоляк, чуваха се викове и над всичко това — свистенето на вятъра и тътенът на прибоя. Носльо разтвори ноздри и пое всичко до последния мирис, до последния звук. За миг останах като замаян от смесването на въздействията върху моите и неговите възприятия. Докато вървяхме, долавях откъслечни фрази, от които узнах, че пристигането ни съвпадало с подготовката на някакъв пролетен панаир. Абдикирането на Рицарин все още бе сред главните теми, но изглежда, нищо не можеше да попречи на жонгльорите и кукловодите, които бяха окупирали кръстовищата. Във всеки случай, повечето от куклените представления бяха посветени на тази тема, превърната ту в сълзлива мелодрама, ту в шумна комедия за многобройните зяпачи.
Скоро обаче глъчката и тълпите взеха да ни действат потискащо и аз дадох на Носльо да разбере, че искам да се махнем оттук. Напуснахме вътрешната крепост през масивните порти, охранявани от часови, които не обръщаха внимание на закачащите ги смешници и жонгльори. Нас също не забелязаха — дребничко момче и кучето му, тръгнали да дирят забавление. Поехме по една от уличките, които се извиваха между къщите на рибарите.
Бъкип се оказа ветровито и сурово място. Улиците му бяха стръмни и криволичещи, павирани с грубо издялани камъни. Вятърът носеше миризмата на гниещи водорасли и рибешки вътрешности, крясъците на чайките и албатросите бяха като зловещ припев на ритмичния тътен на вълните. Градът бе вкопчен в скалист бряг, къщите му имаха каменни основи и дървени покриви. Тук долу врявата и шумотевицата от крепостта бяха само неприятен спомен. Никой от двама ни не си даваше сметка, че крайбрежният град не е най-безопасното място за скиторенията на едно шестгодишно момче и неговото кученце, и се хвърлихме ентусиазирано в това малко начинание, което ни се струваше като интересно приключение, и скоро се озовахме на Улицата на пекарните — привлечени по-скоро от миризмата, отколкото от нещо друго. Тук морето беше съвсем близо и доста често паважът под краката ни се сменяше с дървени кейове. Търговията вървеше както обичайно, само дето я нямаше карнавалната атмосфера на крепостта. В залива се поклащаха кораби, които чакаха реда си да бъдат разтоварени и натоварени наново.
Не след дълго срещнахме деца — някои заети с това, което им бяха поръчали родителите им, други — свободни като нас. Повечето бяха по-големи от мен, което не ми попречи бързо да установя контакт с тях. Показаха ми с гордост всички по-важни забележителности на града, включително и подутия труп на една умряла крава, изхвърлена на брега при последния прилив. Посетихме една строяща се в момента рибарска ладия, върху скеле от прясно издялани трупи, под които имаше купища примамливо ухаещи трици. Дори не забелязах, че децата, с които се бях заиграл, са много по-парцаливи и грубовати от тези в крепостта, а и от ония, които бях видял в горната част на града. Ако някой ми беше казал, че съм попаднал в компания на крадливи джебчии, на които дори е забранено да влизат в крепостта, сигурно щях ужасно да се изплаша. Но тогава единственото, което имаше значение, бе, че се забавляваме на място, пълно с интересни неща.
Разбира се, имаше и няколко по-големи и отракани хлапета, които със сигурност щяха да ме сложат на място, ако Носльо не си бе показал зъбите при първата им по-агресивна проява. Но тъй като очевидно не можех да представлявам никаква заплаха за тяхното водачество, скоро престанаха да ми обръщат внимание. Бях ужасно впечатлен от света, който ми откриха тези деца, и ще посмея да заявя, че привечер познавах бедняшките квартали на града далеч по-добре от мнозина възрастни в крепостта.
Не ме попитаха за името ми — за тях бях просто Новия. Имената на останалите бяха или достатъчно простички и лесни за запомняне, като Дирк и Кери, или подсказваха някои техни качества, като Плетача на мрежи и Кървящото носле. Последно прозвище се носеше с нескрита гордост от момиченце, което сигурно бе едва година или две по-голямо от мен, но не оставаше по-назад в нищо от момчетата. Имаше пъргав ум и дори бе духовита. Веднъж се скара с едно дванайсетгодишно момче, но не само че не се изплаши от юмруците му, а така го нареди с острия си език, че всички взеха да му се присмиват. Тя прие победата си спокойно, а аз бях дори поизплашен от грубостта й. Лицето и ръцете й бяха покрити със синини — едни пресни, други по-стари, а коричката под носа й бе очевидната причина за прякора й. Малко след случая тя отново бе жизнерадостна и писклива като чайките, които летяха над нас. Късният следобед завари Кери, Кървящото носле и мен на скалистия бряг отвъд разпънатите рибарски мрежи — Кървящото носле ни учеше как да излъскваме до блясък крайбрежните камъчета. Тя самата го правеше умело, с помощта на една заострена пръчка. Тъкмо ни показваше как да отваряме черупките на мидите с един крив ръждясал пирон, когато ни повика едно по-голямо момиче.