— Донесох ти нещо.
Обърнах се. Подаваше ми кожена торбичка.
— Какво има вътре?
— Морска сол.
— Като очистително? Сватбен подарък? Не зная на кой може да му потрябва. Подбрал съм само семена, които могат да се засаждат в планината…
— Това е за теб. Не е сватбен подарък.
Приех торбичката със смесени чувства. Знаех, че морската сол е едно от най-мощните очистителни средства.
— Благодаря ти, че си помислил за мен. Но обикновено не прибягвам до подобни средства…
— Обикновено не те заплашва опасността да бъдеш отровен.
— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен? — Опитах се да говоря с безгрижен тон, но просто не знаех какво да мисля.
— Само да внимаваш какво ядеш, или по-добре да се храниш с храната, която сам си приготвяш.
— При толкова много празненства и тържествени церемонии?
— Аха. Сигурно би искал да оцелееш, нали?
— Извинявай. Не исках да бъда груб. Знаеш ли, един ден те търсих. Изкатерих се до вратата ти, а тя се оказа отключена. И влязох. Не съм мислил да шпионирам…
— И откри ли нещо интересно? — попита той, вече извърнат с гръб към мен.
— Аз… — Не знаех какво да кажа и в този момент той прекоси прага и започна да затваря вратата. — Завидях ти за чудесната стая. Иска ми се и аз да си имам такава. Място, където да пазя тайните си.
Вратата замръзна.
— Послушай съвета ми и може би ще останеш жив след това пътуване — каза той. — Никога не преценявай хората със своя аршин. Може да използват съвсем различен стандарт от този, който познаваш.
Вратата се хлопна. Последните му думи бяха загадъчни и объркващи, но все пак ми дадоха да разбера, че ми е простил, че съм влязъл неканен в стаята му.
Прибрах торбичката с морската сол в един от вътрешните джобове на кафтана си. Сега вече за нищо на света не бих се разделил с нея. След това нарамих сандъчето със свитъците и тръгнах надолу по стълбите към двора.
Докато слизах, срещнах Искрен — вървеше в обратна посока. Преди няколко дни бях получил от Чевръстка нови дрехи и наметало, на качулката на което гербът бе на елен със склонени за бой рога. Когато я попитах кой е наредил да сменят герба ми с този на Рицарин, тя ми отвърна, че е работа на Искрен.
За малко да не го забележа, защото се изкачваше като изнемощял старец. Направих му път и го познах едва когато ме погледна. Останах като втрещен от ужасяващата промяна в него — дрехите му висяха като на закачалка, а черната му коса бе прошарена и оредяла. Той ми се усмихна отсъстващо, но след това, изглежда, му хрумна нещо, защото спря.
— Да не тръгваш за Планинското кралство? За сватбената церемония?
— Да.
— Момче, ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се — отвърнах, стреснат от хрипливия му глас.
— Кажи й няколко добри думи за мен. Но само истината — не искам да лъжеш. Винаги съм смятал, че се отнасяш добре към мен.
— Така е — отвърнах, но той вече бе поел нагоре. — Така е, господарю.
Не получих отговор.
Дворът гъмжеше от хора и животни. Този път нямаше каруци — планинските пътища бяха твърде тесни и стръмни за тях и затова багажът бе пристегнат върху седлата на конете.
Стадата с добитък бяха изпратени още предния ден. Очакваше се пътуването да отнеме две седмици, но за всеки случай бе предвидена още една седмица в резерва. Погрижих се да завържат здраво сандъка с моите вещи на гърба на един товарен кон, след това застанах до Сажда и зачаках. Беше горещ летен ден и паветата на двора бяха покрити с дебел слой прах. Наоколо цареше хаос. За миг мярнах Севренс, любимия слуга на Славен. Принцът го бе изпратил преди месец обратно в Бъкип с точни инструкции относно дрехите, които трябвало да му вземе. Севренс следваше по петите Хендс и непрестанно го убеждаваше в нещо, но изглежда, засега не срещаше разбиране. Спомних си, че когато отскочих до Чевръстка, за да си взема новите дрехи, я чух да се оплаква, че Севренс поръчал толкова много шапки, ризи и наметала за Славен, та вероятно щели да му трябват поне три товарни коня, за да ги откара. Предположих, че грижата за споменатите коне е паднала на плещите на Хендс, тъй като Севренс не обичаше да се занимава с подобни неща. Род, оръженосецът на Славен, вървеше зад тях и се мръщеше на нещо. Крепеше на едното си рамо голям куфар и сигурно той бе причината за безпокойството на Севренс. Скоро ги изгубих сред тълпата.
На свой ред бях изненадан и объркан, когато забелязах Бърич, който тъкмо преглеждаше табуна коне за разплод, както и кобилата, предназначена за подарък на принцесата. Помислих си, че това е работа на този, когото са назначили да отговаря за тях. След това забелязах неговия кон, при това оседлан, и изведнъж си дадох сметка, че Бърич също ще идва с нас. Огледах се да видя кой го придружава, но не забелязах нито един от конярите, с изключение на Хендс. Коб беше вече в Джаампе със Славен. Значи Бърич потегляше сам.