Междувременно ме отведоха в отредената ми „стая“. Вътре открих моя сандък и торбата с вещите ми, както и дървен леген с топла ароматизирана вода и купа с плодове. Преоблякох се, като с удоволствие смъкнах покритите с прахоляк дрехи и ги смених с бродирана роба с широки ръкави и гамаши в същия цвят, ушити специално за случая. Откъм централната зала вече се носеше тържествена музика и аз побързах да напусна стаята, за да присъствам на онова, което щеше да последва.
Август и Славен стояха на постаменти пред един облечен в бяла туника старец, застанал в основата на голямото стебло. Зад тях в полукръг вече се бе събрала неголяма тълпа и аз бързо се присъединих към нея. Скоро до мен застана една от жените с носилките, която също се бе облякла официално, и ми се усмихна.
— Какво става? — набрах смелост и попитах.
— Нашият Пожертвовател, тоест, ах, вие как го казвате… крал Ейод ще ви приветства. Той също така ще ви представи дъщеря си, която ще бъда вашата Пожертвователка, а… кралица.
Очевидно не й беше никак лесно да подбира думите, които да разбера. Все пак с доста усилия ми обясни, че жената, застанала до крал Ейод, е нейна племенница, и прие с видимо смущение моя комплимент, че изглежда здрава и силна. В този момент това ми се струваше най-любезната забележка по отношение на импозантната жена, застанала до краля. На главата си носеше грамадна маса жълтеникава коса, по мода, вероятно типична за Джаампе, защото бях видял подобни прически на улицата. Мъжът от другата страна на крал Ейод бе по-възрастен, но си приличаше с жената, като да бяха близнаци — разликата бе само в прическата. Инак имаше същите нефритени очи, прав нос и пълни устни. Попитах жената до мен дали той също й е роднина и тя отвърна с усмивка, че й е племенник. След това ме сгълча да не вдигам шум, сякаш бях малко дете, защото кралят се готвеше да произнесе реч.
Крал Ейод говореше бавно и обмисляше всяка дума, преди да я произнесе, но благодарение на жената до мен успях да разбера по-голямата част от неговата реч. Той ни поздрави официално, включително и Славен, когото — както не пропусна да обясни — преди посрещнал само като пратеник на крал Умен, а сега го приемал като символ за присъствието на принц Искрен. Август също бе включен в приветственото слово и двамата получиха различни дарове — обсипани със скъпоценни камъни кинжали, стъкленици с ароматни течности и кожени наметала. След като ги отрупаха с дарове, двамата взеха да контрастират ярко с крал Ейод с неговата обикновена бяла роба, но на мен ми изглеждаха някак глупаво.
Когато свърши с тази част, кралят повика своя главен помощник при раздаването на даровете и ни го представи като принц Руриск. Жената, разбира се, се оказа принцеса Кетрикен, годеницата на Искрен.
Едва сега си дадох сметка, че мъжете и жените, които ни бяха посрещнали с носилки и ни бяха докарали тук заедно с багажа, всъщност не са прислужници, а знатни дворяни, роднини на кралското семейство. Засрамих се, като си спомних колко фамилиарно бях разговарял с тях, и за пореден път мислено укорих Славен, задето не ни бе предупредил за тези обичаи, вместо да ни праща списъци с накити и дрехи, които би желал да му донесат. Възрастната жена до мен бе сестрата на самия крал. Мисля, че тя долови смущението ми, защото ме потупа добродушно по рамото и ми се усмихна открито, докато се опитвах да изломотя някакво извинение.
— Не се безпокой, момче, не си направил нищо срамно — прекъсна ме тя, след това ме помоли да не я наричам „милейди“, а Джоунки.
Наблюдавах как Август поднася на принцесата даровете, пратени й от Искрен. Имаше мрежа от фини сребърни нишки, бродирана с червеникави скъпоценни камъни, с която да покрие косата си. Сребърно колие с по-едри рубини. Също сребърен обръч, с формата на лоза, на който бяха окачени множество подрънкващи ключета — Август побърза да обясни, че това били ключовете от нейния дом, когато тя пристигне в Бъкип. Принцесата се поклони и на лицето й се изписа широка усмивка. Помислих си, че сребърните накити щяха да отиват повече на някоя мургава жена, но такъв бе изборът на Искрен. Тя обаче очевидно харесваше даровете от далечната страна.
За моя радост речта на краля се оказа необичайно кратка. След като приключи с официалното обръщение, той ни покани да се чувстваме в двореца му като в свой дом. Ако имаме някакви нужди, те щели да бъдат посрещнати с открито сърце. Утре по обяд щеше да започне тридневната церемония на Единението и той ни пожела да си отдъхнем добре, за да можем да й се насладим. След тези думи кралят и роднините му се сляха с тълпата, сякаш всички бяхме равни.