Джоунки очевидно бе решила да ми прави компания и аз не можех да измисля никакъв любезен начин да се освободя от нея, затова реших да науча колкото се може повече за местните обичаи. Но една от първите й постъпки бе да ме представи на принца и принцесата. Двамата стояха до Август, който се бе заел да им обяснява как — чрез него — принц Искрен ще присъства на церемонията. Говореше малко по-високо от приетото, като че ли силният глас щеше да им помогне да го разберат. Джоунки го изслуша до първата пауза, когато, изглежда, реши, че той е приключил с това, което има да казва, и се намеси:
— Руриск, Кетрикен, този млад човек проявява голям интерес към нашите градини — каза тя. — Дали по-късно да не го запознаем с някой от хората, които се грижат за тях? — Тя се наведе към Кетрикен и добави: — Казва се ФицРицарин.
Август се намръщи от неочакваното прекъсване и това, което последва.
— Фиц — копелето — поправи я грубо той. Кетрикен го погледна потресено, а светлото лице на Руриск потъмня. Той се обърна към мен, като почти забърса с рамо носа на Август — жест, който не се нуждае от обяснение на никой език.
— Да — произнесе той, като премина на чуйрдейски. — Баща ти ми говори за теб последния път, когато го видях. Трябва да призная, че бях потресен от новината за смъртта му. Той направи много, за да подсили връзката между нашите два народа.
— Познавали сте баща ми? — попитах смаяно. Той ми се усмихна.
— Разбира се. Двамата с него преговаряхме за използването на прохода Сините скали в Мунсай, на североизток оттук. Това беше точно по времето, когато му докладваха за теб. А след като приключихме с обсъждането на търговските и военни условия, останахме насаме и си поговорихме като мъже за онова, което трябва да предприеме. Трябва да призная, че още не разбирам защо той не желаеше да наследява кралската корона. Но обичаите на един народ се различават от тези на друг. И все пак с тази сватба правим още една крачка към сближаването на нашите народи. Мислиш ли, че той щеше да я одобри?
Руриск бе разговарял само с мен, а използването на чуйрдейски бе изключило напълно участието на Август. Кетрикен изглеждаше заинтригувана. Лицето на Август беше замръзнало. И изведнъж той неочаквано ме дари с усмивка, в която се четеше нескрита омраза, обърна ни гръб и се присъедини към групата около Славен, който разговаряше с крал Ейод. По някаква неизвестна причина продължавах да съм в центъра на вниманието на Кетрикен и Руриск.
— Не познавах баща си, но съм сигурен, че той щеше да одобри… — подех аз, но в този момент принцеса Кетрикен ми се усмихна сияещо.
— Но разбира се, как може да съм толкова глупава. Та ти си този, когото наричат Фиц! И си чирак на лейди Дайми, отровителката на крал Умен. Славен ни разказа за теб.
— Колко мило от негова страна — казах вцепенено. Нямах представа какво ми говорят, нито какво отвръщам. Не зная как не се строполих на земята. Това, което изпитвах в този момент към Славен, едва ли би могло да се определи само като неприязън. За щастие един от прислужниците беше заангажирал вниманието на Руриск. Хората около мен разговаряха приветливо и жизнерадостно, но аз имах чувството, че червата ми са се превърнали в ледени висулки.
Дойдох на себе си, когато Кетрикен ме задърпа за ръкава.
— Ела да видим градините. Или може би си прекалено изморен? Ако искаш, можеш да се оттеглиш в стаята си, никого няма да обидиш. Разбрах, че мнозина от вас били толкова изморени, та не могли да стигнат пеша до града и се наложило да ги носят.
— Е, не всички. Някои с удоволствие биха се разходили по улиците на града. Вече чух за Сините фонтани и очаквам с нетърпение да ги видя — отвърнах, докато все още правех отчаяни опити да се съвзема.
— О, в такъв случай ще се погрижа да те отведат при тях още тази вечер. А сега ме последвай. — Без повече излишни формалности тя ме хвана за ръката и ме поведе навън. Видях, че Август ни изпраща с поглед, Славен също се извърна и ни потърси с очи, след което като че ли даде някакъв знак на Род. Крал Ейод бе напуснал шумната тълпа и наблюдаваше с доволен вид тържеството от един постамент. Зачудих се защо Род не е останал при конете, където бяха останалите слуги, но в този момент Кетрикен дръпна разноцветната завеса в стената и пред нас се откри тясна каменна стълба под тунел от сплетени върбови клони.
— Тази алея води към сенчестите градини. Те са любимото ми място. Но може би предпочиташ първо да ти покажа хербария?
— С удоволствие ще разгледам всяка една от вашите градини, госпожо — отвърнах и поне това бе самата истина. Далеч от шумотевицата на тълпата най-сетне имах възможност да си посъбера мислите. Сетих се, че принц Руриск не бе показал ни най-малки признаци на лошо здраве, за каквито бе докладвал Славен. Трябваше да се съсредоточа и да обмисля ситуацията. А сигурно щяха да се случат още неща, за които не бях подготвен.