— Представям си съвсем различен човек, когато ми говориш така за него.
— За мен той винаги е бил един много добър човек. Въпреки бремето на задълженията, което носи непрестанно. Той се отнася много сериозно към тях и няма да пожали усилия и време за добруването на своя народ. Точно по тази причина не можа да дойде сега тук. Счепкал се е в битка с пиратите от алените кораби — битка, която не би могъл да води оттук. Загърбва чисто човешките си интереси, за да изпълни дълга си на принц и престолонаследник.
Тя продължаваше да ме разглежда внимателно и забелязах, че по лицето й трепка топла усмивка.
— Той е по-висок от мен, но не много. Косата му е черна, както и брадата, когато я остави да порасте. Има черни, блестящи очи. Вярно е, че в косата му се мяркат бели нишки, каквито допреди няколко години нямаше. Истина е също, че работата му напоследък го държи далеч от слънцето и свежия въздух и че плещите му не изпълват както преди ризата. Но аз вярвам, че когато опасността премине и пиратите напуснат нашите брегове, той отново ще стане такъв, какъвто беше.
— О, ти ми връщаш надеждите — прошепна тя, след това се отдръпна, сякаш уплашена, че е проявила слабост. — А защо Славен не говори така за брат си? — попита ме почти строго. — Мислех, че ще се омъжвам за старец с разтреперани ръце, твърде обременен от задължения, за да обръща внимание на жена си.
— Може би той… — Не знаех как най-точно да й обясня, че Славен е преследвал чисто свои цели. Истината е обаче, че нямах никаква представа какви точно са те.
— Значи възможно е да не е бил толкова… справедлив и в преценките си за други неща — продължи тя. Изглежда, нещо не й даваше покой. — Една вечер бяхме само двамата и той пийна малко повечко вино. След това взе да ми разказва за теб — че си бил разглезено дете, твърде амбициозно още по рождение, и че си станал особено надменен, откакто кралят те избрал за свой отровител. Довери ми също, че тази роля ти подхождала, защото от малък си проявявал склонност към подслушване, доносничество и подобни неща. Казвам ти го само за да разбереш защо отначало се отнасях с известно предубеждение към теб. Още на следващия ден Славен ме помоли да го извиня и да отдам бръщолевенията му на виното, както и да не обръщам внимание на нещата, които ми е казал под негово въздействие. Но едно нещо онази нощ ме накара да замръзна от ужас. Той каза, че ако кралят праща тук теб или лейди Дайми, то е за да отровите брат ми и аз да остана едничката наследничка на Планинското кралство.
— Говорите твърде бързо, принцесо — оплаках се аз, надявайки се да я разоръжа с усмивката си, макар да усещах, че стомахът ми се е свил на топка. — Не разбирам всичко, което ми казвате. — Докато дърдорех тези глупости, отчаяно се опитвах да измисля нещо. Ала колкото и опитен да бях в лъжите, този път бях заварен напълно неподготвен.
— Съжалявам. Но ти говориш толкова добре нашия език, сякаш си местен. Като че ли си го припомняш след като от много време не си го използвал. Преди няколко седмици, не, по-скоро преди месец, Славен дойде в покоите ми. Беше ме помолил да вечеряме заедно, за да се опознаем по-добре…
— Кетрикен! — чух гласа на Руриск, който ни викаше от другия край на алеята. — Славен помоли да слезеш долу и да се запознаеш с благородниците, които са дошли от Бъкип, за да те видят.
До него стоеше Джоунки и аз си помислих, че в погледа й се чете известна напрегнатост. Как би постъпил Сенч, ако някой прати отровител в двора на крал Умен, за да елиминира Искрен? Отговорът не будеше съмнение.
— А може би — подхвърли тя — ФицРицарин би искал междувременно да види Сините фонтани? Литрес каза, че с радост би го завела при тях.
— Защо не? Но по-късно днес. Трябва да призная, че съм малко уморен. Мисля, че ще се прибера за малко в стаята.
Никой от тях не изглеждаше изненадан.
— Искаш ли да ти поднесат вино? — попита Джоунки. — Или може би супа? Останалите скоро ще бъдат поканени на обяд. Но ако си много изморен, могат да ти поднесат храната в стаята.
Годините на упорита подготовка си казваха своето. Продължавах да се държа невъзмутимо въпреки лумналия в стомаха ми огън.
— Това ще бъде много любезно от ваша страна — едва успях да промълвя и се поклоних. — Уверен съм, че скоро ще се присъединя към вас.
След което се извиних, но не се затичах, нито се свих на кълбо, въпреки желанието ми да го направя. Напротив, излязох бавно, като се преструвах, че продължавам да се любувам на растенията. Тримата ме изпратиха с погледи, като тихичко си говореха нещо.
Разполагах с една-единствена възможност и много малка надежда тя да се окаже ефикасна. Веднага щом се върнах в стаята, извадих пакетчето с морска сол, което ми беше дал шутът. Колко ли време бе минало, откакто бях опитал от медените сладкиши? Защото това бе начинът, който бих избрал аз. Нямах друг избор и трябваше да се доверя на чистотата на водата в стаята. Нещо вътре в мен не спираше да повтаря, че постъпвам глупаво, но тъй като вълните на гадене и световъртеж следваха все по-често една след друга, изгубих всякаква способност да разсъждавам трезво. С разтреперани ръце изсипах морската сол във водата — беше примесена с очистителни и лечебни треви, които придадоха на крайния разтвор блатист, мътнозеленикав цвят. Въпреки това го изпих на един дъх. Знаех, че ще се погрижи да изпразни стомаха и червата ми. Въпросът беше дали ще подейства бързо — достатъчно бързо, та да изпревари действието на чуйрдейската отрова.