— Листата, които ми даде?
Той кимна и аз се почувствах като глупак.
— Но след като го направила, ти си й заговорил за Искрен и то по такъв начин, че съжалила за деянието си. Ето защо решила да те попита за намеренията ти, но ти си се направил, че не разбираш въпроса. Тогава отново те заподозряла. Накрая решила да дойде при мен, но едва призори, когато вече можеше да е твърде късно. Приеми извиненията й, както и моите.
— Късно е за извинения. И без това вече ви простих — чух с изненада да казвам.
Руриск ме погледна внимателно.
— Все едно, че го каза баща ти — рече той. В този момент влезе Кетрикен и Руриск дръпна завесата и взе подноса от ръцете й. — Сядай — нареди й строго. — Виж сега как се печели доверието на убиец. — Той надигна каната, отпи няколко глътки, след това ми я даде. — Ако е отровна, този път първи ще си иде брат ти. — Пресегна се, взе един ябълков сладкиш и го разчупи на три части. — Избери си една част — нареди ми, втората взе за себе си, а третата подаде на Кетрикен. — Сам виждаш, че в храната не е сложено нищо.
— По-точно, не виждам никакъв смисъл да ми давате отрова на сутринта, след като сте го направили снощи — отвърнах, но въпреки това отхапах от сладкиша. Беше невероятно вкусен.
— Истина е — съгласи се Руриск и също преглътна. — И ако ти беше убиец — тук той стрелна предупредително Кетрикен, — щеше да се озовеш в същото положение. Някои убийства носят успех само ако никой не узнае, че са такива. Така щеше да е и с моята смърт. Но ако ме убиеш сега, или ако издъхна от неясна смърт до половин година, Кетрикен и Джоунки ще вдигнат врява до небесата, че съм бил отровен. Доста несигурна основа за развиване на двустранните ни взаимоотношения. Съгласен ли си?
Едва успях да кимна. Настина се чувствах малко по-добре, след като бях утолил жаждата и глада си.
— Добре. Значи се съгласихме, че ти си убиец, който обаче не би имал никаква полза от моята смърт. Защото, повярвай ми, малцина ще спечелят от нея. Не зная дали ти е известно, но за разлика от мен, баща ми не гледа с добро око на този съюз. О, той знае, че изборът е мъдър. Но въпросът не е само в мъдростта на избора. Въпросът е и в неговата необходимост. Ето какво трябва да кажеш на крал Умен. Народът ни се множи, а обработваемата земя е малко. С лов не можеш да изхраниш толкова много хора. Дошло е време страната ни да се отвори за света, да приема и праща търговци, особено планинска страна като нашата. Вероятно си чувал, че според нашите обичаи кралят на Джаампе е служител на народа? Е, аз също му служа, и при това както смятам за най-добре. Сватбата на любимата ми сестра е и възможност да получим нови плодородни земи и да увеличим търговския си оборот. Да свалим добитъка от високите пасища, където зимата го кара да студува и гладува, и да го изведем в равнините. Ето срещу какво съм готов да разменя нашата ценна дървесина, от която се нуждае Искрен, за да построи бойните си кораби. Белият дъб, който расте по склоновете на нашите планини, е най-удобен за тази цел. Но тук баща ми се противи. Той е възпитан в старите традиции, които повеляват, че да сечеш дърво е като да убиваш живо същество. Също като Славен той вижда в брега ви не само положителни, но и отрицателни страни, а океанът му се струва непреодолима бариера. А за мен той е широк път, който води в много посоки, а вашето крайбрежие е вратата към него. И не виждам нищо лошо в това да се използват дървета, за да се строят кораби.
Едва сега си дадох сметка, че кимам, слушайки изповедта му.
— Ето това ще предадеш на твоя крал и ще му кажеш, че е по-добре да ме има за жив приятел.
Не виждах причина да не се съглася.
— А сега няма ли да го попиташ наистина ли е възнамерявал да те отрови? — попита Кетрикен.
— Ако отговори с „да“, ти никога няма да му вярваш, ако пък каже „не“, не само ще го смяташ за лъжец, но и за убиец. Пък и той не е единственият отровител в тази стая, нали?
Кетрикен сведе глава и бузите й се изчервиха.
— Да вървим — рече Руриск и й протегна ръка. — Нашият гост има нужда от почивка преди да се включи в дневните тържества. А ние с теб трябва да се приберем в покоите си преди прислугата да вдигне шум, че ни няма.
След което двамата излязоха, а аз останах да лежа в леглото. Що за хора бяха това — не преставах да се питам. Трябваше ли да повярвам на думите им, или само ме заплитаха още повече в своите интриги? Колко жалко, че Сенч не беше с мен, за да ми помогне.
Днес бе денят на голямото празненство. Порталите на двореца бяха широко отворени и от всички краища на долината се стичаха хора, жадуващи да присъстват на даването на обета. Добитъкът, докаран от Шестте херцогства като сватбен дар за планинския народ, бе разпределен сред най-нуждаещите се или тези, които биха могли да го оползотворят най-добре. Всички останали дарове бяха изложени в двореца, където народът можеше да им се любува.