— Бърич ми го прати като подарък преди много години — обясни ми той. — Трябва да призная, че двамата ги прекарахме в щастливо приятелство.
— Виждам, че сте се грижили добре за него — казах аз. Върнахме се в двореца, но при първата възможност се извиних на Руриск и тръгнах да търся Бърич. Открих го тъкмо когато бе получил разрешение да изведе конете на разходка. Изглеждаше изморен и нещо не му даваше покой.
— Ако ми позволиш, ще ти помогна да ги изведеш — предложих му аз.
Лицето му остана безстрастно, но любезно. И изведнъж чух зад гърба си друг глас:
— Това е мое задължение, господарю. Инак току-виж сте си нацапали ръкавите.
Обърнах се. Зад мен стоеше Коб. Никога не бях виждал такава злоба, изписана на лицето му. Преместих поглед от него към Бърич, който все така мълчеше.
— Тогава ще дойда с вас, защото имам важен разговор с Бърич — заявих решително. — Ти вземи кобилата на принцесата, а аз ще хвана оня, сивия. Така ще е по-бързо.
Ето че тримата тръгнахме през поляната към близкия ручей. В началото всички мълчахме. Копитата на конете тропаха приглушено в меката трева. Стигнахме ручея и там им отпуснахме юздите. За момент ме споходи усещането, че всичко е както преди и аз отново работя при Бърич. Разседлах кобилата и избърсах със суха трева мокрия й гръб. Бърич застана до мен.
— Ама каква красавица само — похвалих я аз. — От конюшните на лорд Рейнджър ли е?
— Да. Искаше да говориш с мен.
Въздъхнах и реших да бъда максимално прям.
— Току-що видях Носльо. Съвсем добре си е. По-стар, вярно, отколкото го помня, и в края на един щастлив живот. Бърич, през всичките тези години мислех, че онази нощ си го убил. Какво ли не си представях — че си смазал главата му с камък или си го удушил… През всичките тези години.
Той ме погледна скептично.
— Нима си вярвал, че мога да убия куче?
— Знаех само, че го няма. Не виждах друга причина за това. Смятах, че това е моето наказание.
— Сигурно страшно си ме ненавиждал.
— И се боях от теб.
— През всичките тези години? Дори след като ме опозна? Не си ли каза поне веднъж: той е неспособен на подобно нещо.
Поклатих бавно глава.
— О, Фиц — рече той тъжно. — Аз те мислех за мълчаливо и инатливо дете, а ти си се боял от мен. Нищо чудно, че накрая се скарахме.
— Това може да се поправи. Знаеш ли — признах му аз, — страшно ми липсваше. Въпреки всичко, въпреки различията ни.
Той се замисли и аз реших да не нарушавам мълчанието му. След това бавно кимна.
— Обаче това не те спря. Исках да те стресна, за да не използваш никога вече Осезанието, но ти не се отказа.
— Не виждах защо да го правя — повдигнах рамене, но той отново поклати глава.
— Момче, по-добре да си останем разделени. И за двама ни е по-добре. Не може да има неразбиране там, където няма разбиране. Никога не бих могъл да одобря, или да се съглася с това, което правиш. Никога. Ела при мен, когато можеш да заявиш с открито сърце, че си приключил с това. Ще повярвам на думата ти. Но дотогава по-добре да сме разделени.
Остави ме при ручея и отведе конете. Стоях там дълго, нещастен и потиснат, не само заради отровата на Кетрикен. Накрая се върнах в двореца, смесих се с хората, разговарях, похапвах от ястията и дори понасях мълчаливо тържествуващите усмивки на Коб.
Когато хората взеха да си тръгват, аз вече жадувах за мириса на завивките. Истинско облекчение бе да дръпна завесата на стаята. Но тъкмо си свалях ризата и чух чукване на стената.
Преди да успея да отвърна Севренс дръпна завесата и се вмъкна вътре.
— Славен нареди да се явиш при него.
— Сега ли точно? — попитах недоволно.
— Иначе защо ще ме праща?
Нахлузих изморено ризата си и го последвах в коридора. Покоите на Славен бяха разположени в една по-горна част на двореца — на нещо като дървена тераса от едната страна на Голямата зала. Стаите тук бяха доста по-богато обзаведени и украсени. По стените висяха чуйрдейски пана — ярки копринени птици върху тъмносин фон. Стоях в преддверието и чаках, докато Славен приключи с банята. Толкова ми се спеше, че едва си държах очите отворени.
— Е? — попита той.
— Ами нали вие ме повикахте — рекох объркано.
— Да. Така е. Бих искал да разбера дали си е заслужавало. Смятах, че са те научили на тези неща. Кога най-сетне възнамеряваше да се явиш при мен на доклад?
Не знаех какво да му отговоря. Въобще не ми бе минавало през ум да му докладвам. На Умен, Сенч или Искрен — да, но защо и на този?
— Необходимо ли е да ти напомням за твоите задължения? Докладвай!
— Какво ви интересува по-точно? Наблюденията ми за чуйрдейския народ? Или сведения за местните треви и билки?