Събудих се в същото объркване, с което бях заспал. Все още нямах представа как да постъпя. Трябваше да се посъветвам със Сенч, а това беше невъзможно. Затворих очи и се опитах да разсъждавам така, както ме беше учил той. „Какво знаеш?“ — щеше да попита. „И какво подозираш?“ Ето така.
Славен беше излъгал краля относно здравословното състояние на Руриск и отношението му към Шестте херцогства. А може би крал Умен бе скрил от мен онова, което му е казал Славен? Или пък Руриск ме мамеше за намеренията си? Замислих се и реших да се спра на първата възможност. Кралят никога не ме бе лъгал, а пък Руриск можеше спокойно да ме остави да умра в стаята.
Тогава? Тогава Славен искаше Руриск да умре. Това ли искаше всъщност? Защо в такъв случай ме е издал на Кетрикен? Ами ако не ме е издал, а тя си го е измислила? Не, това беше малко вероятно. Може и да е смятала, че Умен ще изпрати отровител, но защо ще спира избора си на мен? А тя вече знаеше името ми, също и за лейди Дайми.
Снощи на два пъти Славен призна, че е поискал от баща си да прати лейди Дайми. Каква полза ще има за него, ако задачата му е да организира сватбата? Защо ще иска да бъде премахнат Руриск, когато той ни носи полза само когато е жив?
Ох, защо не можех да се посъветвам със Сенч? Не, не можех. Трябваше да реша сам. Освен…
Прислугата ми донесе пресни плодове и вода. Станах, измих се и облякох вече омръзналите ми нови дрехи. Атмосферата отвън по нищо не се различаваше от вчерашната, но на мен цялото това шумно празненство започваше да ми действа на нервите. Реших да оползотворя времето си, като се разходя из двореца и се запозная с обстановката и навиците на слугите и охраната. Видях къде са покоите на Ейод, Кетрикен и Руриск. Освен това огледах внимателно стълбището, което водеше към помещенията на Славен. Забелязах, че Коб спи пред конюшните, а вътре е Бърич. Севренс и Род се бяха настанили в преддверието към покоите на Славен, въпреки че наоколо имаше много свободни стаи. Най-вече се затрудних с разположението и придвижването на охраната — защото такава нямаше. Освен това потърсих Август. Открих го едва малко преди обед в един закътан ъгъл.
— Трябва да говоря с теб — рекох му.
Погледна ме с досада и раздразнение, след това се озърна да види дали някой не ни наблюдава.
— Но не тук, Фиц. Може би като се върнем в Бъкип. Имам служебни задължения, които…
Бях подготвен за това. Разтворих ръка и му показах иглата, която кралят ми бе подарил преди много години.
— Виждаш ли това? Дадено ми е лично от крал Умен, преди много време. Заедно с обещанието, че трябва да бъда допускан в покоите му винаги, когато реша, че се налага да разговарям с него.
— Колко трогателно — отвърна цинично Август. — И каква е причината да ми разказваш тази история? Навярно за да ме шашнеш с това колко си важен?
— Трябва да разговарям с краля. Веднага.
— Той не е тук — отбеляза Август. След това ми обърна гръб и понечи да си върви.
— Използвай Умението, за да го повикаш — казах зад гърба му.
— О, няма да го направя — поклати глава Август. — Нима смяташ, че всеки, който владее Умението, има право да прекъсва заниманията на краля?
— Нали ти показах иглата? Обясних ти, че имам право да говоря с него по всяко време.
— Но не и аз.
— Тогава повикай Искрен.
— Няма да се свързвам с Искрен, освен ако той не ме потърси пръв. Не разбираш ли, копеле? Ти беше член на нашата група, но се провали. Нямаш никаква представа какво е Умението. Не е като да викаш на някое приятелче от върха на планината. Това е сериозно занимание и се прилага само когато причините също са сериозни. — Той отново ми обърна гръб.
— Спри, Август, или ще съжаляваш — казах заплашително и го дръпнах. — Кралят няма да е никак доволен, когато разбере как си се отнесъл към знака, който ми даде.
Август отново се извърна. Лицето му беше изкривено от злоба.
— Е, добре. Ще направя каквото искаш, но ми обещай да поемеш цялата вина върху себе си.
— Обещавам. Сега би ли дошъл в стаята ми? Искам да се свържем оттам.
— Няма ли друго място?
— Твоята стая? — предложих.
— Не, там е по-неудобно. Не ме разбирай погрешно, копеле, просто не желая да се сближавам с теб.
В края на краищата избрахме каменния бряг край градината на Кетрикен. Август затвори очи и ме попита:
— Какво съобщение искаш да пратя на краля? Замислих се. Август не биваше да узнае за същината на проблема, значи трябваше да използвам иносказание.