— Кажи му, че принц Руриск е в чудесно здраве и ние всички се надяваме да доживее до дълбоки старини. Славен все още настоява да си получи избрания подарък, но аз не мисля, че това е целесъобразно.
Август отвори очи.
— Казах ти вече, че Умението е предназначено за важни…
— Зная. Просто му предай това.
Той въздъхна, затвори очи, помълча близо минута, после пак ги отвори.
— Той каза да послушаш Славен.
— И това е всичко?
— Беше зает. И много ядосан. А сега ме остави на мира. Боя се, че ме изложи пред краля.
На езика ми пареха поне половин дузина хапливи отговори, но аз премълчах. Зачудих се дали въобще се е свързал с краля. Приседнах на каменния бряг, изпълнен с дълбоката увереност, че не съм постигнал нищо, а само съм си загубил времето. Изкушението набираше сили в мен и аз му се поддадох. Затворих очи, съсредоточих се, както ме бяха учили, и опитах:
„Умен, кралю мой?“
Нищо. Никакъв отговор. Не бях способен на нищо. Надигнах се и се върнах в двореца.
И отново по обед принцеса Кетрикен се изкачи сама на постамента. Повтори същите думи от вчера и добави, че от днес тя става Пожертвование на своя народ за всичко, което би послужило на добруването му. След това благодари на своите поданици, кръв от кръвта й, и отново им напомни, че им остава също толкова вярна, колкото ще бъде на новата си родина. Доколкото знаех, утрешният ден бе предназначен за обета за вярност между двамата младоженци. Тогава до нея щяха да застанат Славен и Август, които да заместват Искрен.
И този ден беше запълнен. Първо се появи Джоунки и ме отведе при Сините фонтани. Полагах усилия да се преструвам, че ми е интересно и приятно. Сетне се върнахме в двореца да слушаме изпълненията на менестрелите и да се наслаждаваме на движенията на танцьорките, жонгльорите и акробатите. На много места бяха поставени медни вази, от които се вдигаше синкав дим. Стоях настрани от тях, защото знаех, че димът опиянява ума, а аз имах нужда от ясна глава. Намерих един сравнително спокоен ъгъл, откъдето да следя движенията на Славен.
Принцът бе настанен на централното място на масата, до него седеше намусеният Август. Двамата разговаряха, Август сериозно, Славен — презрително. Не бях достатъчно близо, за да чуя думите, но прочетох по устните на Август моето име и „Умението“. Видях, че Кетрикен се приближава към принца, и забелязах, че тя също като мен избягва вазите, две от които бяха поставени пред самия Славен. Принцът й заговори нещо усмихнато, малко по-късно дори се пресегна и я потупа по ръката. Изглежда, синкавият дим вече беше започнал да му действа. Тя пърхаше като птичка на клонче, ту се приближаваше усмихната към него, ту се дърпаше назад. После дойде Руриск и застана до сестра си. Подхвърли нещо на принца и дръпна Кетрикен настрани. Появи се Севренс и допълни димящите вази на Славен. Принцът благодари с глуповата усмивка и махна с ръка към залата. Севренс се засмя и си тръгна. Малко след това дойдоха Коб и Род и също го заговориха. Август се надигна и с недоволен вид напусна компанията. Славен се облещи и прати Коб да го върне. Август дойде, но промърмори нещо, което накара принца да отвърне ядно. Ужасно ми се искаше да знам за какво си говорят. Усещах, че се готви нещо, но какво? Може въобще да нямаше връзка с моята задача. Но се съмнявах.
Премислих отново оскъдните факти, с които разполагах, изпълнен с увереността, че ми липсва доста важно парче от мозайката. Може би виждах сенки там, където ги нямаше? Не беше ли най-добре просто да изпълня поставената ми от Славен задача и да оставя на него да се грижи за последиците? Или пък да си спестя тревогите и да си прережа гърлото?
Бих могъл например да ида при Руриск и да му разкажа всичко откровено. Да му кажа, че този, който желае смъртта му, е Славен. А накрая да поискам от него убежище. Кой би се отказал от един добре подготвен отровител?
Можех да кажа на Славен, че ще убия Руриск, и да не го направя. А вместо него да премахна Славен. Виж, това също беше добра възможност. „Димът — рекох си. — Май започва да ми действа.“
Можех също да ида при Бърич, да му призная, че съм убиец, а после да поискам съвет.
Можех да се метна на гърба на кобилата и да препусна към долината.
— Забавляваш ли се, момче? — чух гласа на Джоунки. Тя застана до мен и ме хвана за ръката. Осъзнах, че съм се втрещил в жонгльора на ножове.
— Никога няма да забравя това посещение — казах й. След това й предложих да се разходим из градината. Имах нужда от свеж въздух, за да си проясня мислите.
Късно вечерта се явих на доклад в покоите на Славен.