Бърич се прибра чак през нощта. Чухме стъпките му по стълбите и аз не се нуждаех от изострените сетива на Носльо, за да позная, че е пиян. Притиснахме се един към друг насред потъналата в мрак стая. Бърич дишаше тежко и загуби доста време, докато запали няколко свещи. Когато свърши, си отпусна изнурено на пейката и ни огледа. Носльо изскимтя и се пльосна по гръб, признавайки слабостта си. Щеше ми се да последвам примера му, но вместо това останах прав, като се стараех да не показвам страха си. След малко Бърич заговори:
— Какво е станало с теб, Фиц? Какво стана с нас двамата? Играеш с уличните просяци и крадците, а в жилите ти тече кралска кръв. Спиш с животните.
Мълчах.
— Но вината е колкото твоя, толкова и моя. Хайде, ела тук. Ела при мен, момче.
Пристъпих плахо напред, но не посмях да се приближа. Бърич видя това и се намръщи.
— Страх ли те е?
Поклатих глава.
— Ами ела тогава.
Отново се поколебах, а Носльо изскимтя нерешително. Бърич го погледна учудено. Сетне сбърчи вежди, опитвайки се да надмогне алкохолната пелена. Погледът му подскачаше между мен и кучето и лицето му се издължаваше все повече. Той поклати глава и бавно се изправи, като се подпря на здравия се крак. В ъгъла на стаята имаше прашен шкаф и Бърич се приближи до него. Затършува по долните рафтове и взе някакъв предмет, изработен от дърво и кожа, който очевидно отдавна не бе влизал в употреба — дълъг кожен камшик.
— Знаеш ли какво е това, момче?
Поклатих мълчаливо глава.
— Кучешки камшик.
Погледнах го озадачено. Нищо в детинския ми опит не ми подсказваше как трябва да реагирам. Бърич забеляза объркването ми и се усмихна, но можех да доловя, че очаква скоро нещо да се промени.
— Това е уред, Фиц. Средство за обучение. Ако кучето не те слуша — например, като му кажеш да дойде при теб — са достатъчни няколко леки шибвания и следващия път ще знае какво да прави. — Говореше с равен глас, и поклащаше лекичко камшика. Двамата с Носльо не откъсвахме очи от него. Неочаквано Бърич завъртя пръчката и камшикът изплющя, а кучето нададе изкимтя изплашено и се скри зад мен.
Бърич се отпусна на пейката и захлупи лицето си с длани.
— О, Еда — чух го да възкликва, нещо средно между проклятие и молитва. — Споходиха ме подозрения още като ви видях да тичате заедно, но никак не ми се искаше да съм прав. Тъй де, не исках и това си е. Никога не съм удрял кученцето с това проклето нещо и Носльо нямаше никакви причини да се бои от него. Освен ако не знае какво става в ума ти.
Усещах, че опасността — каквато и да е тя — вече е отминала. Приседнах до Носльо, който се покатери в скута ми и започна разтревожено да ближе лицето ми. Успокоих го, като му внуших да потърпи, докато и двамата разберем какво ще последва. Така седяхме и чакахме Бърич да вземе някакво решение. Когато най-сетне той вдигна глава, с изненада установих, че по лицето му се стичат сълзи.
— Фиц. Ела тук, момчето ми — каза той сподавено. Изправих се и се доближих до него, Носльо ме следваше по петите. — Не ти — рече той на кучето и му посочи да остане при ботушите, а мен вдигна на пейката до себе си.
— Фиц — почна той, после спря, въздъхна и ме погледна внимателно. — Фиц, това не е правилно. Говоря за това, което правиш с кучето — то е лошо нещо. Не е естествено, разбираш ли? По-лошо е дори отколкото да крадеш и да лъжеш. Защото ти отнема човешкото. Разбираш ли ме?
Погледнах го смутено. Той въздъхна и опита отново.
— Момче, ти си от кралска кръв. Може и да си копеле, но баща ти е самият принц Рицарин и ти принадлежиш към един древен род. Това, което правиш, е много погрешно. Не си заслужава да се захващаш с него, разбра ли ме?
Поклатих мълчаливо глава.
— Ето, виждаш ли? Дори не ми говориш вече. Хайде, говори! Кой те научи да го правиш?
— Какво да правя? — попитах аз. Гласът ми беше прегракнал.
Бърич ме погледна ококорено. Долових, че полага усилия да се овладее.
— Знаеш за какво говоря. Питам кой те е научил да общуваш по този начин с кучето, да влизаш в ума му, да виждаш през очите му и да му позволяваш да вижда през твоите. Кой ви е научил да се единявате?
Това ме накара да се замисля. Да, наистина го правехме.
— Ами никой — отвърнах най-сетне. — От само себе си стана. Нали сме все заедно… — добавих, сякаш това можеше да обясни всичко.
Бърич ме изгледа смръщено.
— Не говориш като дете — отбеляза неочаквано той. — Чувал съм, че е нормално при онези, които притежават старото Осезание. Че от самото начало те не са като другите деца. Винаги знаят твърде много, а когато остареят, рано познават мъдростта. Затова в стари времена не се е смятало за престъпление такива хора да бъдат преследвани като диви животни. Сега разбираш ли за какво ти говоря, Фиц?