— Ако наистина е лоялен към краля и няма причини да подозира Славен, значи ще бъде лоялен и към него — отбеляза Бърич.
— В такъв случай ще се наложи да го принудим по някакъв начин. Искрен трябва да бъде предупреден.
— Защо пък не? Отивам, опирам нож в гръкляна му и го докарвам тук. Никой няма да ми попречи.
— По-добре подкупи някой да го примами.
— И да открия подходящ субект, с какво да го подкупя?
— Имам това — докоснах обецата на ухото си. Бърич я погледна и едва не подскочи.
— Откъде я взе?
— Лейди Търпение ми я даде. Тъкмо преди да потеглим.
— Тя не е имала право! — разгневи се той, но после добави по-кротко: — Мислех, че е отишла с него в гроба.
Мълчах и чаках. Бърич отмести поглед.
— Обецата принадлежеше на баща ти. Аз му я подарих.
— Защо?
Той се пресегна и понечи да я свали. После поклати глава.
— Нека си остане. Не мога да я дам на чужд човек. Пък и чуйрдейците не се подкупват.
Знаех, че е прав. Опитах се да измисля някакъв друг план. Слънцето се подаде над хоризонта. Настъпваше утрото, в което Гален щеше да изпълни злокобния си план. Може би вече го беше осъществил. Жалко, че нямаше начин да узная какво става сега долу в двореца. Дали Кетрикен наистина се готвеше да се обрече на човека, когото бе намразила? А Севренс и Род — мъртви ли бяха вече? Ако не, бих могъл да използвам показанията им, за да изоблича Славен.
— Някой идва! — обяви Бърич и се сниши. Лежах по гръб, безразличен към това, което ставаше около мен. — Познаваш ли я? — прошепна ми той.
Извих глава. Беше Джоунки с малкото си кученце.
— Това е сестрата на краля.
Дори не си дадох труда да шепна — кученцето вече ни беше подушило и скачаше радостно около нас. Опита се да заиграе Носльо, но не спечели взаимност. Скоро Джоунки застана пред нас.
— Трябва да се върнеш — обърна се тя направо към мен. — И да побързаш.
— Защо да бързам — кой бърза към смъртта си? — Огледах се, но тя бе съвсем сама. Бърич се бе надигнал и стоеше до мен, сякаш беше на пост.
— Не те чака никаква смърт — обеща ми тя със спокоен глас. — Кетрикен вече ти прости. Аз също помогнах за това. Според нашите закони има право да го стори, защото сте далечни роднини. Славен се опита да я разубеди, но само я ядоса. „Докато съм в този дворец, ще спазвам обичаите на моя народ“ — рече му тя. Крал Ейод се съгласи с нея. Не защото не скърби по Руриск, а понеже смята, че законите и обичаите на нашия народ трябва да се спазват — при всякакви обстоятелства. Затова трябва да се върнеш.
— А ти прости ли ми? — попитах я.
— Не — изсумтя тя. — Никому не бих простила убийството на моя племенник. Всъщност не мога да ти прощавам за нещо, което не си направил. Не вярвам, че би пил от вино, за което знаеш, че е отровено. Дори и глътчица. Никой, който познава добре силата на отровата, не би рискувал. По-скоро щеше само да се престориш, че отпиваш от него. Не, този, който го е извършил, е изключително хитър и същевременно смята останалите за глупаци.
Видях, че Бърич въздъхва с облекчение.
— Но защо Кетрикен не ме пусне да си вървя, след като ми е простила? Защо иска да се връщам?
— Сега няма време за това! — сопна се Джоунки. — Трябва ли да изгубя безценни часове или дори дни, за да те науча на политика и дипломация? Знаеш ли какво е баланс на силите? Какво е да премине властта от едни ръце в други? Една принцеса не би позволила да я разменят като крава. Тя не е пешка, която да бъде спечелена на игралното поле. Който и да е убил моя племенник, очевидно е желаел и твоята смърт. Нима трябва да го оставя да спечели?
— Виж, тази логика ми е понятна — съгласи се Бърич, протегна ръка и ме дръпна да се изправя. Светът около мен се люшна. Джоунки се приближи и ме подпря от другата страна. Носльо ни последва, докато слизахме към Джаампе.
Бърич и Джоунки ме отведоха в моята стая право през тълпата, скупчена в голямата зала. Никой не ми обърна внимание — бях само още един чужденец, попрекалил с виното и опияняващия дим. Хората бяха твърде заети със задачата да си осигурят подходящи места за предстоящото тържество. Изглежда, вестта за смъртта на Руриск все още се пазеше в тайна.