Поклатих глава и когато отново ме погледна втренчено, добавих:
— Но се опитвам да разбера. Какво е това Осезание?
— Уф, момче, момче — въздъхна Бърич, помълча малко и продължи с поуспокоен глас: — Старото Осезание — при тези думи лицето му помрачня, сякаш ми разкриваше таен грях — е силата на животинската кръв, също както Умението идва с кръвта на кралете. То се явява като благословия, защото те дарява с езика на животните. Но след това те овладява и започва да те тегли надолу, превръщайки те в чудовище, в едно от тях. Накрая в теб не остава и капчица от човешкото и ти тръгваш с тях, жадуваш да вкусиш кръв и се превръщаш в един от глутницата, сякаш не си познавал нищо друго. — Гласът му притихна, той не смееше да ме погледне, а гледаше в пламъците на огъня. — Някои твърдят, че накрая човек може дори да възприеме облика на животно, но продължава да убива с човешка страст, а не гонен от глад, както правят животните. Убива заради самото убийство… Това ли искаш, Фиц? Да превърнеш кръвта на кралете, която тече в жилите ти, в животинска кръв? Да бъдеш чудовище между чудовища, само заради познанието, което това ще ти даде? Още по-лошо, помисли какво идва след това — когато усетиш притегателната сила на прясната кръв и мисълта за плячката замъгли ума ти? — Гласът му стана още по-тих, но въпреки това долових безпокойството му. — Представи си как се събуждаш изпотен и трескав само защото спътникът ти е доловил мириса на разгонена кучка. С такова усещане ли ще споделяш леглото на бъдещата си съпруга?
— Не зная — отвърнах, завладян от неговото безпокойство.
— Не знаеш — повтори разгневено Бърич. — Казах ти докъде ще те доведе това, а ти ми отвръщаш, че не знаеш?!
Езикът ми беше пресъхнал. Носльо трепереше в краката ми.
— Но аз наистина не зная. И откъде бих могъл да знам, преди да съм го направил?
— Щом не можеш, аз мога! — кресна той, отново разпален от гнева и погълнатия алкохол. — Ти оставаш тук, а кучето си заминава. Сега вече аз ще те държа под око тук, в крепостта. Щом Рицарин не желае да ме вземе при себе си, поне това мога да направя за него. Ще се погрижа синът му да израсте като мъж, а не като вълк. И ще го сторя, та дори ако трябва да погубя и двама ни!
Той скочи от пейката и сграбчи Носльо за кожата на врата. Или поне имаше такова намерение, но кучето му се изплъзна. Двамата изтичахме до вратата, но резето беше спуснато и докато го вдигнем, Бърич вече беше при нас. Срита Носльо настрани, стисна ме за рамото и ме тласна назад.
— Ела при мен, куче — нареди той, но Носльо не се откъсваше от мен. Бърич остана на място, запъхтян и гневен, и аз долових моментното му желание да ни довърши още тук и сега. Той бързо се овладя и въпреки това за миг почувствах истински ужас от намерението му. И когато отново се хвърли към нас, го оттласнах с цялата сила на страха си.
Той се строполи така, както пада простреляна птица, и за миг остана на пода. Наведох се, сграбчих Носльо и го притиснах към мен. Бърич бавно завъртя глава, сякаш отръскваше дъждовни капки от косата си, изправи се и се надвеси над нас.
— Това е в кръвта — чух го да си мърмори. — От проклетата кръв на майка му е и хич не бива да се учудвам. Но момчето трябва да получи един хубав урок. — Той вдигна глава и ме изгледа.
— Фиц. Никога повече не прави така с мен. Никога. А сега ми дай кучето.
Бавно се приближи към нас и отново долових едва съдържания му гняв. Не можех повече да се сдържа и отново го тласнах. Но този път защитата ми бе посрещната от стена, която отхвърли тласъка обратно към мен, аз се олюлях, проснах се по гръб и едва не изгубих съзнание. За миг пред очите ми се спусна черна пелена.
— Предупредих те — произнесе шепнешком той. Гласът му беше като тихо вълче ръмжене. И тогава, за последен път, усетих пръстите му върху вратлето на Носльо. Той вдигна кученцето и го понесе към вратата. Без затруднение вдигна резето, с което не бях успял да се справя преди малко, и след секунда чух тежките му ботуши надолу по стълбите.
Измина почти минута преди да си възвърна силите и да скоча на крака. Но Бърич беше залостил вратата отвън и аз само задрасках по нея безпомощно. Връзката ми с Носльо отслабваше, колкото по-далеч от мен го отнасяше Бърич, и на нейно място оставаше само отчаяна пустота. Заскимтях, после от гърлото ме се изтръгна сподавен вой и аз задрасках още по-силно по вратата. Внезапно почувствах заслепяваща болка и Носльо изчезна завинаги. Заедно с утихващите вопли на кучешкото съзнание в мен се пробуди неистово отчаяние и аз заплаках така, както може да плаче само едно шестгодишно момче. И заблъсках с юмручета по тежката дървена врата.