Стори ми се, че минаха часове преди Бърич да се върне. Долових стъпките му и вдигнах глава от пода, където се бях строполил в крайно изтощение. Той отвори вратата и ме сграбчи за ризата, когато направих опит да се шмугна край него. Хвърли ме обратно в стаята, затвори и залости вратата. Отново се метнах към нея, а от гърлото ми се надигна скимтене. Бърич уморено седна на пейката.
— Дори и не си го помисляй, момче — предупреди ме той, сякаш бе предугадил безумните планове, които кроях за първото си излизане навън. — Няма го вече твоето куче. Жалко, наистина, защото беше от добра порода. Родът му е почти толкова стар, колкото твоят. Но по-добре да погубя него, вместо теб. — Аз не отговорих, а той добави с поомекнал глас: — Не тъгувай за него. Хубаво ще е по-бързо да го забравиш.
По гласа му познавах, че не мисли така. Той въздъхна, загаси свещите и си легна. Дълго след това го чувах да се върти неспокойно, а малко преди зазоряване стана и ме премести на топло до огъня. След това излезе и не се върна часове наред.
Що се отнася до мен, няколко дни се въргалях с треска и болки в гърдите. Бърич, както узнах по-късно, разказвал, че съм настинал, но да не ме закачат, защото можело и да е нещо заразно. Мина близо седмица преди да намеря сили да изляза отново.
Както обеща, Бърич се погрижи никога вече да не се сближа и обвържа с друго животно. Вярваше, че е успял, и до известна степен беше прав, но не повече. Зная, че ми е мислел само доброто. Но не се чувствах защитен от него — по-скоро ограничен. Той беше пазачът, който се грижеше с фанатична увереност за моята изолация. И пак той посади онова ужасно усещане за самота, което пусна дълбоки корени в душата ми.
3
Съглашение
Първоначалният произход на Умението вероятно ще остане завинаги забулен в тайна. Склонността към неговото овладяване е неразривно свързана с кралската фамилия, ала това съвсем не значи, че то се среща само сред нейните наследници. Изглежда, вярно е онова, което казват хората: „Когато морската кръв се смеси с кръвта от равнините, тогава Умението ще процъфти“. Интересно е да се отбележи, че жителите на Външните острови нямат предразположение към Умението, също както и потомците на първите обитатели на Шестте херцогства.
Дали светът е така устроен, че всички неща търсят ритъм и в този ритъм — спокойствие? На мен поне винаги ми се е струвало, че е така. Всички събития, независимо колко потресаващи или необясними са, губят своето значение дни след появата си, разредени от ежедневната рутина на живота. Хората отиват на бойното поле да дирят ранени сред избитите, но по пътя спират, за да кихнат, да се прокашлят, да си издухат носа и дори вдигат поглед към небето, за да проследят ято птици. Виждал съм селяни да засяват нивите си дори когато на миля от тях се сражават армии.
Така стана и с мен. Понякога си спомням с почуда за онова малко момче. Отделен от майка си, отведен в непознат град, изоставен от баща си, оставен на грижите на един суров човек, който прекъсна безапелационно връзката ми с най-любимото ми същество, аз преодолях треската на болестта и отново се хвърлих с неистово любопитство в живота. За мен това означаваше да ставам, когато Бърич ме буди, да го следвам до кухнята и да ям в негова компания. След това му бях като сянка. Вече рядко ме изпускаше от очи. Навъртах се край него, зяпах, докато той се справяше със задълженията си, и понякога му помагах в някои по-дребни задачи. Вечеряхме в стаята си и той се грижеше да спазвам добрите маниери на масата. След това ме оставяше в компанията на огъня и излизаше. Странно е, като си помисля, че в подобен ритъм минаха почти три години.
Научих се да се оправям така, както се справяше с баща си Моли — крадях по малко време за себе си в дните, когато вземаха Бърич да помага по време на лов, или ако се ожребваше някоя кобила. Понякога се измъквах след като се прибираше солидно пийнал, но това бяха рисковани начинания. Всеки път, когато се озовавах на свобода, бързах да се върна при старите си приятели в града и оставах с тях толкова дълго, колкото ми стискаше. Липсваше ми Носльо, сякаш някой бе отрязал част от мен, но нито веднъж не дръзнах да споделя това с Бърич.
Като си помисля, вероятно тогава Бърич е бил точно толкова самотен, колкото и аз. Рицарин не му позволи да го последва в неговото изгнание. Вместо това го остави да се грижи за един безименен копелдак, който на всичко отгоре притежаваше склонност, почти граничеща с перверзност. Дори след като кракът му заздравя, Бърич не можеше нито да язди, нито да върви както някога — твърде тежко бреме за човек като него. Никога не го чух да се оплаква, не мога и да си представя, че би го направил. Двамата с него бяхме затворници на самотата си и вечер, когато очите ни се срещаха, всеки от нас обвиняваше мълчаливо другия за съдбата си.