Времето лекува всяка болка и докато месеците и годините се търкаляха, аз постепенно започнах да забравям преживените страдания. Привързах се към Бърич, подавах му, каквото поиска, преди още да го е произнесъл на глас, почиствах след заниманията му с неговите питомци, носех прясна вода на ловните соколи и риех изпражненията на кучетата и конете. Хората свикнаха с мен и престанаха да ми обръщат внимание. Постепенно и Бърич свали зоркия си поглед от мен. Излизах и се връщах свободно, но все още се стараех да не разбере за подвизите ми из града.
В крепостта имаше и други деца, много от тях мои връстници. Някои дори ми бяха роднини — втори или трети братовчеди. Ала не се сприятелих с никой от тях. Не се държаха зле с мен, просто аз съществувах извън техния кръг. Ето защо, въпреки че понякога не виждах с месеци Дирк, Моли или Кери, те си оставаха най-близките ми приятели. По време на скиторенията ми из крепостта и в зимните нощи, когато всички се събираха в Голямата зала, за да слушат песните на менестрелите или да гледат куклени представления, аз бързо узнах къде съм добре дошъл и къде — не.
Избягвах да се мяркам пред очите на кралицата, защото тя неизменно намираше пропуски във възпитанието ми, за които естествено укоряваше Бърич. Принц Славен също се оказа източник на неприятности. Макар да беше мъж с положение, той не се стесняваше да ме срита от пътя си, дори ако клечах някъде и си играех хрисимо. Открих, че е способен на дребнави заяждания и е отмъстителен — нещо, което въобще не можех да кажа за брат му — Искрен. Вярно, че принц Искрен рядко ме забелязваше, но затова пък винаги протягаше ръка да разроши косата ми и ми подхвърляше някоя дребна монета. Веднъж един слуга донесе в стаята на Бърич някакви малки дървени играчки — войничета, каляска и коне, покрити с олющена боя. Имаше и бележка от Искрен, че ги открил на дъното на някакъв сандък и се надявал да ги харесам. Не помня да съм се радвал толкова на друг подарък в онези години.
Коб от конюшните беше друг източник на неприятности. В присъствието на Бърич се държеше с мен любезно, дори приятелски, но останехме ли сами, ми даваше да разбера, че не желае да му се мотая в краката, когато работи. С течение на времето открих, че ми завижда, задето Бърич ми обръща повече внимание, отколкото на него. Не се държеше лошо, нито веднъж не ми посегна, нито ми се скара. Но усещах, че съм му неприятен и че ме избягва.
Виж, затова пък ратниците обичаха да ме закачат и се държаха приятелски, но не можеха да заместят другарите ми от града, просто защото нямахме общи интереси. Оставяха ме да гледам как играят на зарове и да слушам разказите им, но това бяха само редки часове в дългите дни на самота. Бърич не ми забраняваше да се навъртам край тях, но държеше да разбера, че това му е неприятно.
И така — хем бях част от обществото на крепостта, хем се чувствах извън него. Едни избягвах, други гледах, на трети се подчинявах. Но към никого не се чувствах привързан.
Една сутрин, когато бях на десет, си играех под масата на Голямата зала. Беше още рано и след продължилото до късно през нощта празненство в залата цареше спокойствие. Бърич се беше напил до забрава. Почти всички — господари и прислуга, бяха още в леглата и кухнята още не беше отворила врати, за да приеме сутрешните гладници. Масите на Голямата зала бяха отрупани с остатъци от късната гощавка. Имаше купи с ябълки, чинии с лоясало месо, резенчета сирене — накратко, изобилие за едно малко момче. Кучетата вече бяха отмъкнали по-големите кокали и бяха оставили на кутретата да се боричкат за дребните. Бях си взел една чиния с лакомства под масата и я споделях щедро с кученцата край мен. След смъртта на Носльо внимавах Бърич да не ме заподозре в привързаност към което и да било от тях. Все още не разбирах кое го бе разгневило тогава, но не исках да рискувам живота на някое невинно пухкаво създание, само за да узная истината. Тъкмо подавах къс месо на едно кутре, когато чух стъпки по покрития с червен килим под на Залата. Двама мъже тихо обсъждаха нещо.
Взех ги за прислужници от кухнята, дошли да почистят. Показах се изпод масата, за да попълня запасите си от храна, преди да се захванат за работа.
Но двамата, които спряха и ме погледнаха втрещено, не бяха прислужници. Пред мен стоеше старият крал — моят дядо, а на крачка зад него бе спрял принц Славен. Ако се съдеше по подпухналите му очи, все още не беше преодолял последствията на шумната нощ. Зад тях подскачаше шутът на краля, който замръзна и се ококори в мен с престорено изражение на почуда и уплаха. Беше наистина чудато същество, с бледа сипаничава кожа и кой знае защо, не смеех да го погледна. За разлика от принца, крал Умен беше съвсем бодър, с ясен поглед, гладко сресана коса и брада и безупречни одежди. За миг той ме изгледа изненадано, после въздъхна: