А порталът наистина е висок — не само за едно шестгодишно момче, но достатъчно висок, за да пропусне през себе си гиганти и да превърне в джудже върлинестия старец, който се извисява над мен. Чудати са тези врати, макар да не помня дали преди това съм виждал други, с които да ги сравня. Те са резбовани, обковани с дебели железни пирони и закачени на яки, също железни панти и са украсени с глави на чудовища, има и лъскаво медно хлопало. Спомням си, че кишата се е просмукала през обувките ми и че краката ми са студени и мокри. Не помня обаче дали съм вървял по заснежените хлъзгави пътища, или някой ме е носел. Не, всичко започва там, тъкмо пред онези порти на вътрешната крепост, с моята малка ръка, мушната в лапата на дългурестия старец.
Понякога тази сцена ми напомня за началото на куклена пиеса. Да, дори я виждам в мислите си — завесата се вдига и ето ни там, застанали пред грамадната врата. Старецът вдига медното хлопало и удря с него, веднъж, два пъти, три пъти върху плочката, която вибрира под ударите му. След това някъде встрани от сцената се обажда глас. Не зад портата, а зад нас, оттам, откъдето идваме.
— Татко, моля те — чувам женски глас. Обръщам се да я погледна, но снегът се е усилил и млечноватата му пелена полепва по миглите ми. В спомените ми няма образ. Не помня да съм се дърпал от ръката на стареца, нито да съм викал „мамо, мамо“. Зная само, че стоях там като ням и безпомощен зрител и тогава зад портата отекнаха стъпки, последвани от стърженето на вдигнато резе.
Още веднъж чух гласа й. Дори днес, след толкова много години, долавям отчаянието, с което го зовеше: „Моля те, татко, умолявам те!“ За миг ръката, която ме държеше, потрепери, но така и не можах да разбера дали от гняв, или от мъка. Бърз като спускаща се над просено зърно врана, старецът се наведе, вдигна кална ледена буца и я запрати беззвучно, със спотаена ярост към гласа, а аз се свих от страх, без да мръдна от мястото си. Не помня вик, нито звук от сблъсък с човешко тяло. Помня само, че портите се отвориха навън и че старецът припряно скочи към мен и ме дръпна след себе си.
Това е. Мъжът, който отвори вратата, не беше от прислугата, както бих предположил, ако някой ми разказваше тази история. Не, в спомените си виждам ратник, войник, но с оредяла побеляла коса и голямо отпуснато шкембе. Той ни оглежда с добре премерено войнишко подозрение и се изправя пред нас мълчаливо — очаква да чуе какво ни води насам.
Струва ми се, че тази гледка обърква стареца, но това, което пробужда в него, не е страх, а по-скоро гняв. Защото внезапно той пуска ръката ми, сграбчва ме за яката и ме вдига във въздуха, където се полюшвам като кученце пред новия си притежател.
— Ето, водя ви това момче — произнася старецът с хриплив глас.
И когато стражникът продължава да го гледа втренчено, без следа от разбиране или любопитство, продължава припряно:
— Шест години се храни в дома ми и нито думичка от баща му, нито грош дори. Нито веднъж не мина да го навести, макар според дъщеря ми да знае, че той е баща на копелдака. Повече няма да го храня, нито ще се прегърбвам от работа да осигуря парцалите на гърба му. Нека го хрантути този, дето го е направил. Стигат ми и другите грижи. Жена ми остана без сили, а и майка му също иска да яде. Никой вече не я иска, още повече с този дребосък, дето се мотае около полите й. Взимай го значи и го води право при баща му. — При тези думи той ме пуска толкова неочаквано, че аз се пльосвам на окаляната плоча пред краката на ратника. Не смея да стана, а само сядам и чакам да видя какво ще се случи между двамата.
Войникът ме поглежда със стиснати устни, сякаш се опитва да прецени как да постъпи с мен.
— И чий е копелдакът? — пита той, не толкова от любопитство, колкото за да получи необходимата информация преди да докладва на своя началник.
— На Рицарин — отвръща старецът. Вече ми е обърнал гръб и слиза по каменните стъпала. — Принц Рицарин — повтаря той, без да ме погледне. — Онзи, дето сега е престолонаследник. Негов си е. Нека си го гледа и да се радва, че най-сетне поне една жена го е дарила с отроче.
За момент войникът изпровожда стареца с учуден поглед. Сетне се навежда беззвучно, сграбчва ме за яката, дръпва ме навътре и захлопва портата. Когато привършва с резето, отново спира и ме оглежда. Без повече изненада, само със стоическо приемане на този неочакван случай от инак скучната служба.
— Хайде, момко — подканя ме той.
Ставам и го последвам навътре по коридора, покрай спартански мебелирани стаи със залостени заради студа прозорци. Най-сетне стигаме нова редица врати, ала тези са от хубаво, лакирано дърво и са резбовани. Тук той спира и набързо си оправя униформата. Помня съвсем ясно как се подпря на коляно, за да ми дръпне ризата и да приглади с длан косата ми, но дали това е напълно човешко желание да направя добро впечатление, или проява на старание към поверения му багаж — не мога да кажа. Той се изправя и почуква на вратата. Сетне натиска дръжката, без да чака отговор, или поне аз не чувам такъв. Той отваря вратата, побутва ме вътре пред себе си и я затваря зад нас.