— Да, господарю.
— Следобедите са за оръжия и прочее. Вероятно и за умението, като му дойде времето. През зимните месеци ще имаш и занимания на закрито. Писмо, четмо, числа, езици. История също. Нямам представа за какво ще ти трябват, но гледай да се учиш добре, защото инак ще разгневиш краля. А той не е човек, който прощава лесно. Най-умното, което можеш да направиш, е да не му се набиваш в очите. Да знаех само, щях да те предупредя по-рано.
Той се изкашля, после продължи:
— А, още нещо, което също няма да е както досега. Вече ще разполагаш със собствена стая. Горе, в крепостта, където спят благородниците.
— Какво? — подскочих аз. — Собствена стая?
— А, значи можеш да говориш, когато ти отърва. Чу ме добре, момче. Ще имаш собствена стая горе в крепостта. А аз най-сетне ще разполагам с моята — добави той, може би малко натъжено. — Утре ще ти вземат мерки за нови дрехи. И ботуши. Макар че, ако питаш мен, не виждам смисъл да се слага ботуш на крак, който още расте…
— Не искам да ми дават стая горе. — Колкото и потиснат да се чувствах от съжителството си с Бърич, го предпочитах пред този нов и непознат живот. Представях си голямо каменно помещение с витаещи из ъглите сенки.
— Искаш или не, вече я имаш — обяви непреклонно Бърич. — Пък и отдавна ти беше време. Ти си син на Рицарин, дори и да си заченат в грях, и не е редно да живееш в конюшня.
— Но аз нямам нищо против.
— Брей, брей — завъртя глава Бърич. — Ама че сме разговорливи тази вечер.
— Но нали ти живееш тук — възразих аз. — Защо да не мога и аз?
— Аз не съм незаконен син на принца — посочи той. — Свиквай с мисълта, че ще живееш в крепостта.
Погледнах го крадешком. Говореше с наведена глава.
— Какво ли не бих дал да съм като другите. Да ме оставят на мира, за да мога да живея там, където ми харесва…
— Уф… — въздъхна той. — Ела тук, Фиц. Ела при мен, момче.
И аз се приближих към него като послушно кученце до единствения господар, който е имало. Той ме потупа по гърба, разроши перчема ми и ме погали, сякаш наистина бях любимото му куче.
— Не се плаши. Няма нищо, от което да се страхуваш. Пък и никой не е казал, че трябва да нощуваш на всяка цена в крепостта. Предадоха само, че са ти осигурили стая. Понякога, когато е спокойно, ще прескачаш насам. Нали, Фиц? Това как ти се струва, момчето ми?
— Ами… добре — промърморих аз.
Но през следващия месец промените в живота ми следваха една след друга като капки на пороен дъжд. Още на следващия ден Бърич ме събуди в ранни зори. Изкъпах се с негова помощ, след това той ми подряза перчема, а отзад завърза косата ми на плитка, както я носеха мъжете от крепостта. Каза ми да се облека в най-хубавите си дрехи, след това поклати недоволно глава, установил, че са ми омалели. Накрая сви рамене и заяви, че не може да се направи нищо.
Отидохме в конюшните и той ми посочи кобилата, която отсега щеше да е моя. Имаше черна грива и опашка, сякаш беше преминала през облак сажди. И се казваше така — Сажда. Беше спокойно животно, добре сложено и израсло в грижовни ръце. В момчешките си мечти се бях надявал на нещо по-героично. Но какво да се прави, Сажда беше моят кон. Опитах се да скрия разочарованието си, но Бърич го беше доловил.
— Не ти харесва, а? Фиц, не подценявай Сажда заради външния й вид. Искам да се държиш с нея както подобава. Досега я тренираше Коб, бяха му възложили да я подготви за надбягвания.
Бърич пригоди едно старо седло за мен — заяви, че нямаме време да чакаме, докато направят друго по поръчка. Сажда пристъпваше наперено и се подчиняваше безпрекословно на командите, които й подавах чрез юздите. По темперамент и ум ми приличаше на спокойно езеро. Ако въобще имаше някакви мисли, те не бяха за онова, което правехме, но Бърич ме следеше твърде внимателно, за да не ми позволи да започна да общувам с нея. Ето защо я управлявах на сляпо, като й говорех само чрез коленете и юздите и като премествах тежестта си. Не бях свикнал с подобен род физически усилия и се изморих още преди края на първия урок и Бърич го забеляза. Което обаче не му попречи да ме накара да я почистя и избърша, а след това да почистя и седлото. Позволи ми да отида в кухнята едва след като гривата и опашката й бяха сресани, а седлото — излъскано до блясък.
Но когато понечих да се затичам към вратата на кухнята, почувствах тежката му ръка на рамото си.
— Вече нямаш работа там — каза той. — Може да е добре за ратниците и градинарите, но благородниците се хранят в гостната, където ги обслужва прислуга. От днес ще ядеш там.