Кимам. Бърич ми дава знак да сляза от скамейката.
— Мърдай тогава, Фиц — казва той и ме повежда към другия край на кухнята, откъдето започва нов коридор.
Заради превръзката, или от изпитата бира, ходи бавно и накуцва, така че не ми е трудно да го следвам. Спираме пред масивна врата с часовой, който ни кима да излезем.
Навън духа пронизващо студен вятър. Дъждът се е превърнал в сняг, а локвите са заледени. Снегът скърца под краката ми, а вятърът се промушва през всяка пролука в дрехите ми. Краката и обувките ми са се стоплили на огъня в кухнята, но изглежда, не са изсъхнали достатъчно, защото мигновено замръзват. Спомням си враждебния мрак и умората, която незабавно ме налегна, непреодолимото желание за сън, с което се влачех зад Бърич, докато прекосявахме тъмния студен двор. Около нас се издигат високи крепостни стени — сенките на часовите се местят по тях. Студът ме хапе по ръцете, подхлъзвам се, но нещо в поведението на Бърич ме кара да преглътна хленченето и да забравя молбите. Стигаме насрещната сграда и той дръпва тежката врата.
Заедно с мъждукащата жълтеникава светлина вътре ни посреща топлата миризма на коне. Сънено момче се надига от гнездото си в сламата, гледа ни и мига объркано. Бърич му казва нещо и момчето бърза да се свие отново в леговището си. Минаваме покрай него и Бърич взима един фенер и осветява пътя, по който ме повежда.
И тогава попадам в съвсем друг свят, изпълнен с пръхтене и тропот на копита, с блещукащите очи на кучетата, които ме разглеждат на светлината на фенера. Докато минаваме покрай яслите, конете надничат да ни огледат с черните си очи.
— Клетките на ловните птици са в дъното — обяснява ми Бърич, сякаш това ме интересува.
— Ето — казва той накрая. — Това ще свърши работа. Поне на първо време. Проклет да съм, ако знам къде другаде да те настаня. Ей, Носльо, я се отмести малко и пусни момчето в сламата. Точно така, гушни се до Лиска. Тя ще те пусне, най-много да те оближе като кутре.
Озовавам се в малка ясла, обитавана от три кучета. И трите са се надигнали и махат с опашки, дочули познатия глас на Бърич. Намествам се плахо между тях и опирам гръб в гърба на старата кучка с побеляла муцуна и едно клепнало ухо. Мъжкото ме оглежда с неприкрита подозрителност, но Носльо се върти радостно около мен и ме дращи с лапичките си. Прегръщам го, за да го успокоя, и се намествам така, както ме е посъветвал Бърич, а той ме завива с одеяло, напоено с миризмата на коне. Един голям сив кон се размърдва в съседната ясла и тропва с копито по дъската, която ни разделя, след това вирва глава, за да види какво е нарушило покоя му. Бърич се пресяга и го успокоява с едно докосване.
— Тук не разполагаме с кой знае какви условия, но като се върнем в Бъкип, ще ти намерим по-уютно местенце. Е, засега поне ще си на топло и безопасно. — Той се изправя и ни оглежда от високо. — Коне, кучета и ловни соколи, Рицарин. Твои са, а ги наглеждам от години, и мисля, че го правя добре. Но виж, този твой копелдак май ще ми дойде малко отгоре.
Не зная дали говори на мен. Гледам го изпод одеялото, как се отдалечава, като продължава да си мърмори. Помня добре онази първа нощ, топлината на кучетата, бодливата слама и че накрая все пак заспах и прегърнах кутрето. Помня как сънят ми се смеси с неговия и как преследвах някаква невидима, богата на примамливи миризми плячка, която в края на краищата ми се изплъзна.
Ала след този сън спомените като че ли малко започват да се объркват. Поне денят след първата нощ със сигурност не е оставил толкова ясен отпечатък в спомените ми.
Виждам се как всяка сутрин си проправям път през локвите в двора от конюшнята към кухнята. Понякога там е пълно, а върху огъня е поставено поредното току-що одрано животно. По-често няма никого и хапвам от това, което е оставено по масата, като естествено го споделям великодушно с кученцето, което бързо се е превърнало в мой неразделен спътник. В кухнята влизат и излизат познати и непознати, хранят се, пият и ме оглеждат с нескрито любопитство, с което вече съм свикнал. Повечето от мъжете носят груби дрехи, наметала и гамаши и са грубовати, привикнали към суров живот и дисциплина. Присъствието ми обаче кара някои от тях да се чувстват неудобно. Постепенно свиквам с това, че разговорът се оживява веднага, щом затворя вратата след себе си.
Бърич присъства неизменно във всеки един от онези дни, като наглежда еднакво загрижено конете и мен. Грижи се да съм сит и облечен и да получа полагащата ми се порция упражнения, която се изразява в топуркане след него, докато обикаля из конюшнята. От всичко най-добре си спомням моето кутре, Носльо. Има червеникава козина и мършаво телце, към което се притискам всяка вечер, докато споделяме топлината си. Очите му са зеленикави, носът му е с цвета на сварен дроб, а вътрешността на устата му е яркорозова, с черни петна. Когато не ядем в кухнята, се боричкаме на двора или се ровим из сламата в конюшнята. Такъв е този мой свят от най-ранните спомени. Кой знае защо, той е свързан с ветрове и виелици, макар все някога зимата да е трябвало да свърши.