В конюшните кипеше оживена работа, на двора беше по-спокойно, но когато наближихме кухнята, се озовахме в гъст двупосочен поток. Срещахме момчета, които носеха грамадни късове пушено месо, застигахме кикотещи се групички момичета, натоварени с кошници зеленчуци, и намръщени рибари, които носеха улова си.
Подуших, че вече сме близо до кухнята, но движението продължаваше да се усилва и когато стигнахме вратата, трябваше да си пробиваме път през гъста тълпа. Коб спря, огледа множеството пред нас и се намръщи:
— Голяма навалица! Всички се готвят за тазвечерното посрещане на принц Искрен и принц Славен. Щели да пристигнат и шестимата херцози. Пък и тази мълва за абдикирането на Рицарин… Чух, че чуйрдейците изпратили вестоносец, за да се увери, че сключените с Рицарин договори още са в сила.
И млъкна внезапно засрамен, задето бе заговорил пред мен за баща ми — може би се бе досетил, че всъщност аз съм причината за абдикирането му. А може би просто не смяташе, че си заслужава да го споделя с едно шестгодишно момче. След това се огледа и каза:
— Чакай ме тук. Ще вляза и ще ти взема нещо. Дано не ме стъпчат или… хванат. Стой тук. — И подсили командата си с нетърпящ възражение жест. Отстъпих към стената и клекнах там, по-настрана от хората, а Носльо послушно се сгуши до мен. Наблюдавах с възхищение как Коб си пробива път към вратата на кухнята и изчезва вътре. Едва след това вниманието ми бе привлечено от хората, които минаваха покрай нас. Повечето бяха прислужници и носачи, но имаше менестрели, търговци и доставчици. Разглеждах ги с изморено любопитство — вече бях видял толкова много през този ден, че нищо не можеше да ме учуди. Жадувах за тихо местенце, далеч от тази шумотевица, където да се отпусна. Приседнах на напечената от слънцето плоча и отпуснах глава между коленете си. Носльо се притисна към мен.
Събуди ме опашката му — тропаше по плочата. Вдигнах глава и забелязах пред мен два лъскави кафяви ботуша. Проследих с поглед грубите кожени бричове, над тях вълнената риза и накрая рошавата глава, обрамчена с огненочервена брада. Мъжът, който бе спрял пред мен, крепеше на рамото си малко буренце.
— Ти ли си копелдакът?
Вече бях чувал тази дума и дори имах смътна представа какво означава, без да схващам цялостния й смисъл. Кимнах, а лицето на мъжа блесна от интерес.
— Ей — извика той на влизащите и излизащите. — Ето го копелето! Ама е направо копие на Рицарин, нали? Какво ще кажете? Коя е майка ти, момче?
За тяхна чест, повечето от хората си позволиха само любопитни погледи към едно шестгодишно момче, седнало до стената. Но имаше и такива, които се спряха и ме загледаха втренчено. Привлечени от шума, от кухнята излязоха още неколцина и се приближиха, за да чуят отговора ми.
Но аз нямаше какво да им отговоря. Споменът за майка ми бе избледнял невъзвратимо. Така че само си седях и го гледах.
— Ей, момче. Как ти викат сега? — Той се обърна към зяпачите и поясни: — Чух, че не си помнел името. Пък и върви да го нарекат на простолюдието, отдето произхожда. Тъй ли е, момче? Дадоха ли ти име?
Групата зяпачи нарастваше. В очите на някои се четеше съжаление, но никой не се намесваше. Нещо от това, което чувствах, взе да се предава и на Носльо, който се пльосна на една страна и си показа шкембето в израз на пълно покорство. Тупкащата му по паважа опашка подаваше древни кучешки сигнали, които означаваха: „Оставете ме. Аз съм само едно кутре и не мога да се защитавам. Имайте милост.“ Ако бяха кучета, щяха да ни подушат и да си тръгнат. Но хората не разполагат с подобна вродена учтивост. Ето защо след като не отвърнах, мъжът се наведе към мен и повтори по-високо:
— Питам те как се казваш!
Изправих се бавно. Стената, която допреди миг бе топла и уютна, сега ми се струваше покрита с лед бариера пред моето отстъпление. Носльо се сгърчи в краката ми и уплашено заскимтя.
— Не — рекох едва чуто и когато мъжът се приближи, недочул думите ми, повторих, изкрещях „НЕ“ и го оттласнах от себе си, и се плъзнах настрани покрай стената. Той се олюля, направи крачка назад, изпусна бурето и го се строши на камъните. Никой не разбра какво точно е станало. Аз също. Повечето се засмяха на мъжа, отстъпил пред едно малко момче. В този момент обаче бе изкована репутацията ми, защото преди да се спусне нощта, хората вече приказваха, че копелдакът си показвал зъбните и дори знаел как да се справи с някакъв си нахалник.
Носльо скочи и задраска с лапички след мен. За миг мернах притеснения Коб, който тъкмо излизаше от кухнята. Ако беше Бърич, вероятно щях да изтичам при него. Но Коб ми беше чужд, затова побягнах, като оставих на Носльо да ме води.