опитвам да се измъкна, но тогава чух тихото му:
— Само за едно те моля — не се отказвай от годежа до третия ден, Деюшка. След това ще
си тръгна, ще те забравя, но до третия ден, в името на Бездната, Дея…
Баща ми вече вървеше към нас, чичовците ми също, на братята ми положението не
позволяваше да се месят, а аз гледах ковача, който ме молеше с поглед и…
— До третия ден — предавайки се, прошепнах аз, — а след това, да не съм ви видяла
повече!
Ковачът мигновено ме пусна. И само прошепна зад гърба ми: „Благодаря, Деюшка”.
Де да бях знаела, с какво се съгласявам! Но тогава, съобщавайки на чичо за случилото се с
Руи, аз някак не се замислих. Пък и в следващите два дни непрестанно слагане на маси,
чистене в промеждутъците между приготвянето на огромни количества храна, някак не ми
беше до това. Едва за сън ми стигаше времето. И третият ден не се различаваше много от
отминалите — само дето още сутринта леля се домъкна с подарък.
— При теб съм дошла — заяви Руи, нахлувайки в стаята ми, точно когато се преобличах.
Припряно прикривайки се с чаршафа, аз изобразих вежлива усмивка и промърморих:
— Тъмни дни, лельо.
— Ти сядай, не стой — грубовато ми заповяда тя и седна на леглото ми, игнорирайки
жалното изскърцване. — Трябва да си поговорим с теб, Деюшка.
Аз седнах. Приготвих се да слушам. Чух много нови неща за „прекрасния ковач Горт”, за
това, че той вече и откупа за мен е донесъл и то го е донесъл в злато, а това означаваше, че
леля всичко вече беше решила. Гледах я, слушах я мълчаливо… така или иначе, никога
нямаше да се съглася!
— Мълчиш, Деюшка? — ехидно попита леля.
Мълчех, единствено защото не исках да започвам да говоря, а и ми беше трудно да дишам
заради миризмата на бъчва, която се носеше от леля. На нея, както се беше оказало,
проклятията за мигновено опиянение й харесваха много… Аз пет пъти ги бях използвала, но
тя упорито изтрезняваше след няколко часа.
— Така значи, мълчиш си ти — продължаваше леля, — а аз ето какво ще ти кажа —
бракът ти с ковача вече е решен въпрос.
Навеждайки глава се опитах да скрия усмивката си.
— Ти тук не ми се усмихвай — Руи се изправи, — обличай се, не бързай, а после слизай
при нас, ще проведем обреда.
— Кой обред? — аз все пак се усмихнах.
— Венчалния, Деюшка. Аз дума като глава на рода съм дала, така че или ти ще се
омъжиш за ковача, или Сира.
В недоумение гледах леля, а тя поясни:
— Дума на глава на рода, Дея, пък и откупа вече го взех, така че…
Притискайки покривката към гърдите си, аз решително произнесох:
— Вън от стаята ми!
Устата на леля се отвори от удивление, а аз повторих:
— Вън!
Руи подскочи, вече имаше намерение възмутено да се развика, когато аз добавих:
— С ковача сама ще поговоря, това първо. Никакви венчавки нито с мен, нито със Сира
— леля вече беше сложила ръце на кръста и имаше намерение да се възмути, когато добавих:
— Ще ви прокълна така, че няма да можете да го свалите!
Руи се метна към вратата и хвана дръжката, тогава аз казах:
— И днес ще си поиграя на невяста, за да няма скандал, а утре тук вече да ви няма.
Вратата се затвори. Леля се обърна към мен, скръсти дебелите си ръце на мощната гръд и
попита:
— С ковача говори ли?
Мълчаливо кимнах. Леля недоволно се намръщи и избърбори:
— Ще те опозоря, Дейка.
— Ще те прокълна.
Върна се и започна да се жалва:
— Ти разбери, Деюшка, ковачът даде много пари, а работата на чичо ти съвсем не върви в
последно време…
— Така ли? — навярно аз бях станала по-жестока от преди. — Имаше време, когато и ние
се нуждаехме от пари!
Татко нищо не ни беше разказвал, но знаех със сигурност, че беше ходил при чичо и се
беше върнал ядосан, а после бях чула как призна на мама: „В радост всички са до теб, а в
мъка сам-самичък си оставаш”.
— Облечи си рокля — леля пак тръгна към вратата, — пред родата на Горт не ме позори,
да не разкажа на семейството ти това, което ми разказа твоята съученичка.
— Коя това?
Руи отговори:
— Ригра Дакене.
И така се получи, че същата тази вечер, аз, в светла булчинска рокля, с венче върху
разпуснатата коса (и къде само го бяха намерили) стоях пред всички роднини в общата стая и
слушах обещанията на ковача. На третия ден винаги е така — женихът разказва как на
невястата ще й е добре и уютно в дома му и какво ще даде за жена си на семейството й.
Нямаше много хора — само всички възрастни. А младежта — някои приготвяха масите на
двора, а други играеха карти горе. Размерът на откупа поразяваше въображението, между