ритмично. И поведението на лорд Тьер се измени моментално. Риан остави недоядения пай,
стана и напусна дома на родителите ми, плътно затваряйки вратата след себе си.
Всичките ми роднини гледаха ту мен, ту вратата и отново мен, очаквайки поне някакви
обяснения. Аз обяснения не можех да дам, а пък да седя под прицела на въпросителните
погледи отвсякъде…
— Аз ей сега — казах, припряно ставайки. От закачалката при вратата грабнах някакъв
дебел пухкав шал, наметнах го на раменете си и излязох на двора.
Известно време стоях на прага, потрепервайки от всеки порив на ледения вятър и
вглеждайки се в тъмнината. Виелицата се беше усилила така, че къщата почти не се виждаше, духаше от север, а входните врати при нас традиционно са от източната страна, но изведнъж
сред воя на вятъра аз чух вик…
И мрака се освети от ярък проблясък!
— Риан! — аз се хвърлих нататък, преди още да осъзная какво точно правя и защо.
Прелетях през двора, на който снегът вече беше до коляно, изтичах на пътя… Още един
проблясък! Ярък, червено-лилав… и страшно, грозно фучене на котка! Наистина, изобщо не
можех да разбера как през воя на вятъра чувам котката.
— Риан!
Моят вик се изгуби в нощта сред виещия вятър, пращенето на падащите чупещи се
дървета и странния нарастващ тътен… И все пак мен ме чуха.
Изви се адски пламък.
Изви се около мен, но без да ме пренася, а просто сгрявайки и почти веднага усетих
докосването на лорд-директора.
— Дея — нежна ласка по бузата ми, — защо излезе от къщата? Тук е студено, зима е, все
пак, а ти не си облечена.
Съскане, хрущене и крясък, пронизващ виенето на вятъра. Познат крясък, глас, по-
точно…
— Лорд Тьер, а какво… — започнах аз и млъкнах, когато на лицето на магистъра
разцъфна хитра усмивка. — Извинявай, Риан, но какво става?
Накланяйки леко глава, лорд-директорът отговори:
— Моята охрана забелязала престъпник, без мен не се справяха, наложи се да им
помогна.
— Твоята охрана? — изненадах се аз.
— Обикновено тяхната задача е да не ми се мяркат пред очите — съобщи магистърът, —
в извънредни ситуации, те нарушават това правило… Слуги са на императора, на мен не се
подчиняват.
Взрив! Ярък ослепителен пламък разкъса небето, за миг превръщайки нощта в ден…
И тишина.
— Аз трябва да вървя — прекалено спокойно произнесе Риан, — тя разкъса контура.
— Тя? — страшно подозрение се прокрадна в сърцето ми. — Царапка?! Котката?
На лицето на магистъра се появи неописуемо изражение на изумление и в същото време
злост, а аз отстъпих от пламтящия кръг и закрещях:
— Царапка! Пс-пс-пс… Царапка!
Когато се затресе земята, аз ужасно се учудих, но когато в светлината от пламтящия адски
огън се втурна нещо страшно, озъбено и окървавено, аз не можех и да си помисля, че това е
нашата стара домашна котка… Но именно в нашата Царапка се превърна чудовището, когато
скочи в ръцете ми. Това беше плашещо — страшно чудовище се отблъсква със задните лапи
от земята и скача, а аз ловя… Царапка!
— Аз убих — простена котката, притискайки се към мен, — но нямах друг избор, кълна
се…
От тъмната гора в кръга от светлина пристъпиха седем… Те нямаха никакво отношение
към живите — празни очни орбити, почернели черепи, раздрани плащове… Излизаше, че
императорът не беше измислил нищо по-добро от това, да сложи за охрана на своя
племенник хрътки?! Тези духове бяха способни векове да преследват жертвата си, те никога
не губеха следата и тях беше практически невъзможно да ги унищожиш.
На пътя на хрътките избухна пламък, отрязвайки ме от страшната гледка… Но не по-
малко плашещо беше да чуя:
— Държавен престъпник. Присъдата е — унищожение!
Царапка се тресеше с цялото си тяло и аз не издържах:
— За какво престъпление?
Тогава ме потресе един факт — те замълчаха! Царапка също чакаше отговора, и
недочакала, ме погледна. Аз — лорд-директора. Риан ми отвърна със замислен поглед.
Причината за объркването ни беше проста — хрътките винаги казваха за какво престъпление
е била произнесена присъдата! Винаги! А сега мълчеха.
И магистърът взе решение:
— Възроденият дух преминава под моя защита. Един от хрътките пристъпи по-близо и
изхриптя:
— Забранява се. Държавният престъпник трябва да ни бъде предаден и…
Пламъкът, който им преграждаше пътя внезапно придоби син оттенък и в следващия миг
обхвана хрътките… изгарянето отне няколко секунди, а след това, императорските
гвардейци, превърнати в купчинки пепел, бяха развени от виелицата и останаха да стоят