Обикновено не се впечатлявах от сълзи, но тези на Нацуко ме трогнаха, въпреки че с нищо не го показах. В същото време се наслаждавах на властта си над нея и се чувствах отмъстена за годините, през които напразно бях жадувала близостта й, а срещах само студенина. Разбира се, нямах намерение да издам на Кавашима жалката й женска тайна — това щеше да е предателство спрямо истинските ми чувства към Нацуко, за които тя и не подозираше.
— Кажи, какво искаш да ти дам? — попита ме отчаяно тя и отвори сандъка си. — Искаш ли тази парфюмирана оризова пудра — толкова е фина, не можеш да си представиш как ще засияе лицето ти…
Дори не посегнах към пудрата.
— Дай ми черната перла — казах, като срещнах погледа й.
Нацуко застина, само на челото й запулсира някаква вена.
После свали от врата си перлата, която ми се стори по-блестяща от всякога. Подаде ми я предпазливо, сякаш хранеше гладен тигър. Как ми се щеше да възкликна: „О, Нацуко, пожали ме! Не искам перлата, искам само обичта ти!“ Но не го направих. Вместо това взех перлата и веднага си я сложих. Тъмната сфера меко засия между гърдите ми — талисман, който винаги щеше да ми напомня, че информацията е власт. Бях на дванайсет.
Когато Шимако, напълняла и още по-непривлекателна от преди, видя черната перла, подметна язвително:
— Перла, което напълно хармонира с нрава ти, а, Йошико?
Година по-късно започнаха месечните ми кръвотечения.
Прошка каза, че се превръщам в красавица, на която не й трябват нито коприни, нито украшения, за да бъде забелязана. Тя ме накара да застана пред огледалото и да се погледна.
— Кажи какво виждаш, малка господарке?
Виждах момиче с тъмни бадемови очи, сочни устни и бели равни зъби. Имах кожата на майка ми, по-бледа от тази на японските ми сестри, също както и нейните малки, но закръглени гърди. Ханшът ми беше слаб и сигурно трудно щях да износя деца, а стъпалата ми бяха красиво оформени, необезобразени от никакви превръзки.
Вече не се мъкнех с момчетата, бях ги оставила на мира. Те обаче сега сами започнаха да търсят компанията ми и бяха готови да играят по моите правила. Предложиха ми пълно членство в клуба, но аз вече не проявявах интерес и им казах, че съм надраснала глупавите им игрички. За да изпробвам властта си над тях, се опитах да ги настроя един срещу друг, като демонстрирах повече симпатии към Хидео и пренебрегвах Нобу. Доставяше ми удоволствие да разпалвам ревността им и да ги карам да страдат. Също както те преди време ме бяха допуснали до тайните си сбирки при условие, че им позволя някои интимности, сега аз определях условията. Една целувка с език си имаше цена — например ножче за писма от слонова кост. А срещу фигурка на рибка от нефрит бях склон на да прокарам ръката си по члена на единия от братята.
Прошка продаваше трофеите ми в магазинчетата из уличките на Токио и получаваше своя дял от печалбата — малки суми, които й помагаха да понася по-лесно старостта. Тя обичаше да си купува опиум от китайските търговци и аз понякога пушех с нея. Японците не гледат с добро око на опиума и удоволствието от неговите видения им се струваше доста съмнително. На мен обаче вдишването на уханния дим, който крие обещания за забрава и в същото време навява спомени, винаги ми е носило неизказано блаженство.
И така, животът ми си течеше, все едно никога нямаше да се промени. Шпионирах семейство Кавашима и се гордеех, че зная всичките им тайни. Позволявах на братята някои привилегии срещу съответната цена, кръстосвах шпаги с Нацуко, а понякога и със сестра й Шимако, пушех опиум с Прошка и започнах да си купувам турски или американски цигари. Слушах западна музика на грамофон, който си купих на старо от един съученик на Хидео. И почти не минаваше ден, без да се скитам из улиците на Токио, които ме примамваха неудържимо. Не бях особено амбициозна, но бях изпълнена с ентусиазъм и гребях от живота с пълни шепи.
Кавашима беше член на японското разузнаване (престижна длъжност) и често приемаше гости, с които говореха за политика. Той имаше многобройни връзки и покровителстваше онези, които също като него вярваха в могъществото на Япония и се бореха за тази кауза. Мъжете, които го посещаваха, също бяха влиятелни и разполагаха с ценна информация. Също като Кавашима те принадлежаха към класата на самураите, от чиито среди излизаха политици, бизнесмени, висши държавни чиновници и офицери от Имперската гвардия. Харесвах тези мъже на честта и жадно поглъщах разказите им за доблестни подвизи в името на родината, която те поставяха по-високо дори от семействата си. Обичах да се чувствам една от тях, макар че сега осъзнавам, че съм била само чуждото сираче.