Отначало не повярвах на очите си — жената в леглото, облечена като гейша, изобщо не приличаше на невзрачната сестра на Нацуко. Беше облечена в пищно церемониално кимоно, косата й лъщеше, събрана в три големи кока, а намазаните с ярко червило устни се открояваха на снежнобялото лице. Шимако лежеше, обгърната от ухание на розово масло, и щеше да изглежда спокойна, дори ведра, ако не беше подутият моравочервен език, който се подаваше от устата й. Вече познавах неземното спокойствие на смъртта, но стоях, приковала очи в неподвижното тяло, и не можех да повярвам, че Шимако си е отишла. Изглеждаше толкова тържествена, толкова омиротворена — почти съвършена. Започнах да треперя и Прошка понечи да ме изведе от стаята, но аз не помръднах.
От воя на Нацуко ме побиваха тръпки, но макар че я умолявах да спре, тя сякаш не ме чуваше. Едва когато децата й се струпаха около нея, пронизителният й вой премина в глухо, безутешно ридание.
Стана ясно, че Шимако се е оттеглила в стаята си преди вечеря, оплаквайки се от главоболие. Там се е пременила и после е използвала момента да се измъкне незабелязана навън. Беше се обесила с копринен пояс, червен като устните й. Единият от дървените й сандали се беше изхлузил, но другият, на сакатия й крак, си стоеше и сякаш приковаваше вниманието към недъга й.
Нацуко не беше на себе си от мъка. Коленичила на пода до леглото, тя не откъсваше подпухналите си от плач очи от тялото на сестра си и се поклащаше напред-назад, като не спираше да ридае. Дъщерите й пърхаха наоколо като подплашени пеперуди. Кавашима също беше потресен от гледката. Нагиздена и нагримирана, Шимако не приличаше на себе си и мисля, че на всички ни беше някак неловко — сякаш я шпионирахме, макар и неволно. Според Кавашима, Шимако можеше да спести на близките си онова, което им беше причинила, но се чувстваше длъжен да утеши съпругата си.
— Може би сестра ти не е искала майка ви да се чувства самотна там, където е сега — тихо каза той, като я потупваше по рамото.
Нацуко, предана съпруга дори в трагичен миг като този, намери сили да му се усмихне през сълзи и стисна благодарно ръката му. Сърцето ми се късаше, като я виждах да страда така, но плътният обръч на дъщерите й я отделяше от мен. А и бездруго тя не би ме допуснала до себе си. Нямах повече работа там и тръгнах към стаята си, последвана от все още хълцащата Прошка. На чаша саке двете си поговорихме за драмата, която така ни беше разтърсила.
Тази нощ сънувах Шимако. Тя влезе да поплува в езерото с рибките, а аз видях тъмното очертание на акулата зад гърба й, но не успях да издам нито звук. Занемяла от ужас, видях как огромната риба я поглъща. Това беше само първият от множеството сънища, в които ме преследваше мисълта, че аз съм виновна за смъртта на Шимако. Напразно Прошка ме уверяваше, че в това няма и капка истина и че макар и да не съм харесвала Шимако, никога не съм желала смъртта й. Така беше, но кошмарите не спираха.
Нацуко беше обърнала внимание на дъщеря си Ичио, че трагедията със сестра й се е случила точно на моя рожден ден — съвпадение, което според нея не беше случайно и затвърждаваше убеждението й, че нося нещастие. Можела буквално да подуши зловонния му дъх около мен и съм имала късмет, че само жените го усещали, защото иначе никой мъж нямало да ме доближи въпреки красотата ми. Щели да бягат от мен като от прокажена. Нацуко беше пълна с такива страхове и суеверия.
Аз лично виждах в самоубийството нещо противоестествено — все едно дърво да се раздели с листата си посред лято. Не можех да си представя някое животно да се прости с живота си доброволно — дори хванато в капан, то би се борило до последно и би направило всичко, за да се измъкне на свобода. Явно не само тялото, но и сърцето на Шимако е било увредено по някакъв начин, отровено от завист и омраза. Никой от нас не е идеален, но сме длъжни да се погрижим както можем за себе си. Ако просто седим и оплакваме съдбата си, как бихме могли да я променим? Шимако произхождаше от заможно, влиятелно семейство — не всички например биха могли да се похвалят със същото. Стига да беше проявила малко повече кураж, тя би могла да направи нещо с живота си, вместо с лека ръка да захвърли този безценен дар. Когато отидох при Нацуко, за да й поднеса съболезнованията си, казах нещо в този смисъл и обещах, че ще се моля боговете да простят на Шимако за стореното. Нацуко пребледня, присви очи и каза с треперещ от гняв глас, че сестра й е била чиста душа и макар да е живяла в един студен свят, никога с нищо не е оскърбила боговете и си е отишла от живота достойно. После добави жлъчно, че една истинска японка би разбрала това и не би си и помислила да я съди.