— Но теб, Йошико, китайската ти кръв ще те издава винаги, колкото и да ти се иска да минеш за японка. Знам, че не скърбиш за Шимако, която те превъзхождаше стократно. Как си могла да станеш толкова безсърдечна? Явно не си се метнала на майка си, за която казват, че била добра жена.
Нацуко грешеше, но аз не й се сърдех. Всъщност ми беше мъчно за Шимако. Един противник също може да ти липсва — мястото му в живота ти остава празно.
— Нацуко, моят характер се е формирал под въздействието на съвсем различни обстоятелства — казах само. — Ти си имала любещ баща, докато моят ме отпрати само заради нечия прищявка. Майка ми беше добра жена, но завистта на другите наложници тровеше живота й. Вие с Шимако също се опитвахте да вгорчите моя. Отхвърлихте ме още преди да сте ме видели.
— Може и така да е било. И все пак ти си умно момиче, Йошико, нищо не ти пречеше да обърнеш нещата в своя полза.
Отвърнах, че ми е минало през ум, но не съм свикнала да прося любов. Беше противно на природата ми.
— Разбирам — хладно каза тя. — Значи тогава характерът ти вече е бил оформен.
Сигурно. Защото е вярно, че никога не съм преследвала любовта. За мен тя няма стойност, ако е дадена насила.
Както често се случва след нечия смърт, личността на покойния се изчиства от недостатъците. Така се роди легендата за Шимако, надарената с безкрайна доброта, благородство и състрадание. Е, лично аз не бях усетила омиротворяващото й присъствие приживе. Онова, което щеше да ми липсва, беше по-скоро двуличието й, неуморното й интригантство, както и бавната, провлечена походка, която лесно разпознавах.
През последвалите седмици истината за Шимако постепенно изплува. Оказа се, че в душата и във въображението си тя е била гейша. В сандъците й бяха открити цял куп кимона — едно от друго по-пищни, както и копринени пояси, украшения за коса, гримове и бурканчета с благоуханни масла. В едно от чекмеджетата имаше осем чифта нови-новенички сандали окобо на висока платформа — с такива беше Шимако и в нощта на самоубийството си. До леглото си държеше кутийка с курешки от славей, за които се смяташе, че са почти магическо средство за избелване на кожата. Под възглавницата на Шимако беше скрита тетрадката й с рисунки на цветя — толкова изящни, че човек не можеше да откъсне очи от тях. Спомням си една лилия — беше направо съвършена, чак ти се искаше да я откъснеш. Една дебела пчела кръжеше над разтворения цвят и хвърляше ситен прашец точно във фунийката му. Под това красноречиво изображение Шимако беше изписала името на Кавашима — принца от сънищата й. Това откритие ме порази — не бях допускала, че Шимако изпитва подобни силни чувства към съпруга на сестра си. Представих си я в стаята й посред нощ — как извършва чаената церемония, сякаш свещенодейства, и вижда във фантазиите си Кавашима, седнал срещу нея, с широка усмивка на мъжественото самурайско лице. Сигурно отчаяно е копняла да е красива, желана и обичана. Чудех се как през цялото това време съм била в неведение относно нощните занимания на Шимако. Споделих с Прошка, че явно Дзюнко, личната прислужница на Шимако, е умеела да пази тайна. „Дзюнко обичаше господарката си“, кратко отвърна Прошка.
Още веднъж, откакто бях дошла в тази къща, тя потъна в траур. Наближаваше време кленовете да се обагрят в червено, така че този път символ на смъртта бяха снежнобелите хризантеми. Огромни букети от тях, завързани с черни или бели панделки, бяха поставени навсякъде. Изпратени бяха съобщения за трагичното събитие и скоро отвсякъде започнаха да пристигат съболезнователни дарове. Нацуко си водеше строг отчет, защото етикетът задължаваше всеки жест да бъде върнат подобаващо. Тя беше поставила две внушителни лъвски статуетки от двете страни на вратата — да охраняват покоя на мъртвата. Една седмица след погребението беше отслужен помен. И така, Шимако сама беше взела решението животът да продължи без нея — тя щеше да пропусне смяната на сезоните и никога вече нямаше да опита новогодишните лакомства. Дали съзнаваше колко самотна ще бъде сестра й без нея? Във всеки случай, толкова беше бързала да си тръгне, че беше пропуснала да се погрижи за съдбата на вярната си Дзюнко и сега тя щеше да остане на улицата.
Скоро след помена на Шимако осъзнах, че вече не съм дете. Чувствах се пораснала. За да заявя това на света, посетих новооткрития фризьорски салон в хотел „Гинза“ и се подстригах късо, както беше модерно на запад. През следващите месеци започнах да се обличам в мъжки дрехи. Предпочитах ги не само защото бяха по-удобни, но и защото ме караха да се чувствам особено. Усещането беше окриляващо — някакъв порив за смели, героични дела.