Нацуко заяви право в лицето ми, че ставам за посмешище. Нищо чудно. Можете да си представите контраста между моите бричове за езда и високи кожени ботуши и нейното традиционно облекло. Бях я шокирала, но това беше търсеният ефект. След като не можех да спечеля обичта й, поне бях успяла да привлека вниманието й.
Тази година беше тежка за Нацуко. Тя още не можеше да превъзмогне загубата на Шимако, а отгоре на всичко изобщо не харесваше разглезената Таеко, която Кавашима беше избрал за съпруга на Хидео. Предстоеше й скоро да заживее под един покрив с това капризно, изнежено създание, докато собствените й дъщери една след друга щяха да излетят от гнездото и тя щеше да бъде обречена на самота. Кавашима вече не я търсеше нощем и тя беше започнала да придобива посърналия, безрадостен вид на пренебрегната съпруга. Дните й бяха тягостни без сестра й до нея и без топлината на мъжа, когото все още горещо обичаше. Нацуко беше жив пример как вярната, отдадена на дома и семейството си съпруга невинаги остава възнаградена.
Твърдо решена да не последвам съдбата й, аз прегърнах модерния начин на живот с цялото си сърце, с надеждата, че светът е широк и все ще ми бъде предоставена някоя вълнуваща възможност. Не се заблуждавах, че ще ми бъде лесно, но щях докрай да държа на свободата си. Ясно съзнавах, че живея в къща, в която се чува само думата на мъжете, а съдбата на жените изобщо не зависи от тях самите. Само че аз не исках този живот за себе си и ми се струваше, че имам повод за оптимизъм. Кавашима винаги се беше проявявал като благосклонен и либерален настойник и хранех надеждата, че ще ми предостави част от богатата ми зестра, за да попътувам, преди да се омъжа. Също така не вярвах, че не би зачел мнението ми относно избора на бъдещия ми съпруг. В най-лошия случай щях да се омъжа и после да намеря начин да избягам. Започнах да посещавам параклиса в градината и да се моля на боговете да не позволят да бъда изтъргувана като някоя безгласна робиня.
Но късата ми коса и момчешките дрехи оказваха върху Кавашима въздействие, което ми беше трудно да не забележа. Знаех, че той винаги ме беше смятал за привлекателна, но никога преди не се бях радвала на такова внимание от негова страна. Той все по-често присъстваше на уроците ми по фехтовка и следеше всяко мое движение, без да откъсва очи от мен, като от време на време изсумтяваше одобрително или се засмиваше добродушно, когато ме хванеха натясно. Може би бричовете и ботушите ми бяха разпалили у него онези хомоеротични фантазии, към които казват, че японските мъже воини били склонни. Според древната самурайска традиция се смятало, че по-добре да нямаш вземане-даване с жена, за да запазиш силите си за битката. Изобщо схващането било, че жените стоят много по-ниско от мъжете и функцията им се свеждала единствено до раждането на потомството.
Бях виждала Кавашима да прави любов и с мъже, и с жени и смея да твърдя, че предпочиташе мъжете — с тях влагаше много повече страст. Веднъж го чух как изрева от задоволство, докато обладаваше един млад войник. Самият войник, още почти момче, беше блед като платно. С мъжете съм го виждала както жесток, така и нежен, но винаги готов да стигне до крайност, никога равнодушен. Не мога да изброя мъжете, с които е бил, но жените бяха всичко на всичко единайсет — включително прислужничките на Тешима, една гейша, която му беше отстъпена от приятел в знак на добри чувства, и ежемесечните съвкупления с Нацуко, които според мен извършваше по-скоро по задължение. Знаех колко рискувам, като го шпионирам — ако ме усетеше, щеше незабавно да ме отпрати в Китай. А тъй като и двамата ми родители бяха вече мъртви, не знам кой от братята или сестрите ми би прибрал „непрокопсана“ сестра като мен. Но не можех да се въздържа и го наблюдавах от укритието си със затаен дъх, като трепетно изживявах всеки акт и копнеех аз да съм в прегръдките на Кавашима. Като че ли предчувствах, че рано или късно и това ще стане — че той сам ще дойде при мен, за да довърши започнатото преди толкова години, когато ме беше видял и беше помолил баща ми да ме изпрати в дома му.
Тешима ми беше казал, че никога вече няма да ме боли толкова, но това не се оказа вярно, поне що се отнася до секса с Кавашима. Той изпълваше стаята ми с мириса си на пот и на саке и ме обладаваше с такава груба сила, че винаги ми причиняваше болка. Сакето разгорещяваше кръвта му, но никога не го видях пиян и оглупял, както бях виждала синовете му, а също и много други мъже. Той обичаше да прониква в мен отзад — казваше, че така по-добре ме усещал. Не говореше много, но така стръвно ме стискаше и хапеше, че после дълго ходех със синини и белези по тялото. Тогава разбрах, че и болката може да носи наслада. Никога не чух от него мила дума, нито някакъв комплимент, но не минаваше и седмица, без да ме потърси. Необичайната, изгарящо болезнена любов на този мъж отговаряше на някаква моя вътрешна потребност и аз очаквах посещенията му с нетърпение, а това, че като огън винаги оставяше следи по мен, правеше срещите ни още по-вълнуващи. Прошка потръпваше при вида на раните ми и тихичко въздишаше, докато ги налагаше с мехлема, който сама приготвяше.