Нацуко потръпна при тази мисъл и тялото й сякаш се смали на стола срещу мен. Очевидно все още беше раздвоена дали да ми помогне, или да съобщи за бременността ми на съпруга си, но колебанието й не трая дълго. Разчитах на това, че няма да понесе мисълта на света да се появи дете на Кавашима, излязло от утробата ми. Оказах се права и така за пръв и последен път в живота си Нацуко стана мой съюзник, макар и за кратко.
Двете заедно набелязахме план, който щеше да се осъществи при следващото пътуване на Кавашима до Осака. Той не беше разредил посещенията си при онази гейша и Нацуко изгаряше от ревност, че както навън, така и у дома съпругът й вече предпочиташе близостта на други жени. Голяма заблуда е, че японките гледат със снизхождение на посещенията на мъжете си при гейши. Жените са си жени навсякъде по света и не понасят да имат съперници. Нацуко може и да се беше примирила с похожденията на съпруга си извън къщи, но това, че беше пренебрегната дори и у дома, направо я убиваше.
Разбрахме се Нацуко да каже на своя лекар, че любимата й прислужница е забременяла от мъж, който не е свободен и не може да поеме отговорността за детето. Ако това бебе се родеше, момичето трябваше да напусне работа и да се обрече на глад и мизерия. Нацуко искаше да избави глупачката от тази съдба, тъй като много държеше на горкото същество и не искаше да се лиши от услугите му. Разбира се, тя не очакваше виден лекар като доктор Мура да се заеме с операцията собственоръчно, но поне би могъл да й препоръча някой съвестен младеж, за което тя щеше да му бъде безкрайно благодарна. Освен това разчиташе на неговата дискретност, тъй като ако съпругът й научеше за станалото, щеше да се разгневи и да заповяда да набият с камшик клетото момиче. Доктор Мура си позволи да отбележи, че според него прислужницата й заслужава точно това, след като се е държала като улична кучка, но се възхищавал на благородството и на жалостивото сърце на Нацуко. Той препоръча да се обърнем към един млад, наскоро завършил лекар от предградията и увери Нацуко, че може да бъде спокойна — никой нямаше да научи за целта на посещението й.
Няколко часа след заминаването на Кавашима Прошка окачи на вратата изсушено морско конче — амулет за предпазване от злото. После запали тамян за прочистване на въздуха и ме накара да изпия чаша силен черен чай. Когато докторът, който не пожела да си каже името, се появи, с учудване забелязах, че изобщо не беше млад, а и не приличаше на жител на предградията. Щом се наведе над мен, усетих зловонния му дъх и ме лъхна мирис на пот и нечистотия. Стори ми се странно за човек с неговия статус, защото японците по принцип са чистоплътна раса и дори при най-сурови условия на живот държат на личната си хигиена. Приех за лош знак това, че не си изми ръцете, преди да започне, въпреки че Прошка беше приготвила леген с гореща вода и чисти кърпи. В същото време още с влизането си запали от евтините местни цигари и си поиска саке, което изгълта набързо.
За да отклони вниманието ми от парещата болка, Прошка не спираше да ми говори — рецитираше ми любимите ми стихове и ми припомняше случки от детството. Бях захапала една възглавница, за да не огласят писъците ми цялата къща, и точно когато чувствах, че няма да издържа и минута повече, всичко свърши. Неизвестният доктор този път си изплакна ръцете и излезе от стаята, без да каже и дума.
През следващите дни изгарях от треска и имах обилно кръвотечение, като не спирах да изхвърлям съсиреци. Бях получила инфекция и цяла седмица не бях на себе си. Мятах се или изпадах в унес и само два пъти за кратко дойдох в съзнание. Спомням си, че първия път небето беше сиво, а втория — бледозлатисто от последните отблясъци на залеза и някъде високо кръжеше ято гарвани.
Лекарят намина веднъж да ме види и ме увери, че до десетина дни ще съм на крака. После ме уведоми, че заради прекараната инфекция ще остана стерилна. Каза го без капка угризение, сякаш благодарение на неговата некадърност бях получила неочакван бонус.
Никога нямаше да имам деца. Нацуко не можа да скрие задоволството си от тази новина. Колкото до мен, аз трябваше да свикна с безпощадната истина, че никога няма да бъда майка — никога нямаше да водя задушевен разговор с дъщеря си, нито да усетя подкрепата на синовно рамо. Никога преди не бях копняла за това, още не, но мисълта, че завинаги ще бъда лишена от трепетите на майчинството, ми се струваше злокобна.
Нацуко ме остави да платя на доктора от джоба си — за нея случаят беше приключил възможно най-благоприятно. Прошка, напротив, беше безутешна и непрекъснато се суетеше около мен и ме подхранваше с някакви бульони. Тя ми каза утешително, че с всяка рана съпротивителните ни сили се повишават и черупката ни все повече заяква. С течение на времето се възстанових от аборта — поне видимо, а за дългосрочните последици се опитвах да не мисля. Но над сънищата си нямах власт и започнах да се страхувам от мига, в който заспивах и един и същ кошмар ме преследваше отново и отново. В този сън се виждах отстрани как се оглеждам в някакво старо огледало, по което се стичаше вода. Бях заобиколена от хора, но в огледалото се виждаше единствено собственото ми отражение — знаех, че това съм аз, но в същото време от другата страна ме гледаше някаква непозната, от която ме побиваха тръпки.