Същата седмица, докато лежах и се съвземах след аборта, Токио беше разтърсен от земетресение, което разлюля земята с такава сила, че когато всичко свърши, нямаше семейство, което да не познава някой, станал жертва. Извадихме късмет, че домът ни се намираше недалеч от търговския център — тази част на града, която беше най-слабо засегната от опустошителното бедствие. Но снабдяването ни с газ беше прекъснато и се върнахме към свещите и дървените въглища. Харесвах меката, мистериозна светлина, която свещите разпръскваха — тя ми напомняше за родния дом в Китай и за ранното ми детство, когато, сгушена в леглото на майка ми, я гледах как разресва дългата си гарвановочерна коса.
Нацуко вярваше, че златните рибки в езерцето са ни спасили от гнева на боговете. Те бяха необичайно ярки и според нея носеха късмет. „Но за съжаление, тъжно добавяше тя, Токио никога няма да бъде красив както преди.“
Долавях в думите й повече от носталгия. Знаех какво изпитва Нацуко, докато се опитваше да скрие сълзите в красивите си черни очи. Тя се бореше с обхваналото я чувство на безсилие, със съзнанието, че младостта ми е отлетяла, и след толкова болки и загуби щастливите години са останали безвъзвратно назад. Искаше ми се да й кажа, че не всичко е изгубено, че все още може да избира къде да насочи любовта си, че аз съм тук до нея, жадна за обич. Но за пореден път не пророних и дума и заключих сърцето си, както тя бе заключила своето.
Колко бързо се променят нещата понякога. Свикнал си с обичайния пейзаж и ето че само след минута нищо вече не е същото. Кавашима се завърна от Осака с чувството, че е попаднал в непознат град.
Токио, който познаваше, вече го нямаше. Но градът започна да се възражда като феникс от пепелта. Въздухът беше зареден с енергия и навсякъде кипеше трескаво строителство.
Беше се появило и ново, независимо поколение млади жени, готови сами да си изкарват хляба — секретарки, продавачки и фризьорки, шивачки, които копираха най-новите западни образци. Търсеха се жени, които да работят в офисите и хотелите на обновения град, и те идваха, измъкнали се от клетката на своя закостенял дом, макар и само за да се впишат в също толкова конвенционалната работна среда. Може би малко им завиждах, въпреки че, честно казано, търсех друг, по-различен вид свобода.
През зимата на 1924 г., когато бях на осемнайсет, Кавашима изпрати при мен младия офицер Ямага и аз разбрах какво значи да се влюбиш.
Кожата на Ямага беше с цвят на мед, очите му — ясни като безоблачно небе, устните му — твърди и сочни като ябълка. Той можеше да бъде както нежен, така и безмилостно арогантен и не беше лесно да му се угоди. На моменти будеше страх у мен, но въпреки това обичах всичко у него — тъмната непокорна коса, раздалечените предни зъби и миризмата на униформата му — горчиво-сладкия аромат на силен руски тютюн. Този мирис събужда в мен трепет и до ден-днешен. Стомахът ми се обръщаше всеки път, когато го видех — несравнимо с нищо усещане, сякаш едновременно и летях, и пропадах в бездънна пропаст. Обичах начина, по който произнасяше името ми — „Йоши“, и как ме притегляше към себе си, за да ме целуне. Докосването му ме изгаряше и ме помиташе като ураган. Чувствах се безпомощна, изгубила почва под краката си.
За пръв път в живота си обичах някого повече от себе си и това усещане, едновременно тревожно и опияняващо, караше кръвта ми да пее. Не можех нито да ям, нито да спя и ако все пак сънят ме обореше, сънувах Ямага.
Понякога просто си лежахме един до друг по цяла нощ, говорехме си и заспивахме прегърнати. В онези мигове се чувствах обичана както никога преди и това усещане ми даваше сигурност. Ямага никога не ми носеше подаръци и често минаваха седмици от едно негово посещение до друго, но аз знаех, че рано или късно ще дойде. Не го упреквах за дългите отсъствия — кариерата на военен изисква отдаденост и бях убедена, че той ще стигне далеч. Двамата много си приличахме и не се съмнявах, че и неговите чувства са също толкова силни, колкото и моите.