Мина ми през ум да му споделя за аборта и за загубата си, но се отказах — не ми се искаше да помрачавам тези мигове на блаженство. Вместо това се опитах да си внуша, че и лекарите понякога грешат и че женският организъм притежава забележителни възстановителни сили, така че всъщност нищо не се знаеше. И както никога помолих боговете за късмет — надявах се всичко лошо да е останало зад гърба ми и да успея да го забравя, все едно никога не е било.
През онази нощ, докато лежахме един до друг, споделих с Ямага плановете за бъдещето си. Казах му, че трябва да отиде при Кавашима и официално да поиска ръката ми. Не виждах никакви пречки за щастието ни — дори се пошегувах, че като в приказките принцесата ще се ожени за храбрия герой.
Тялото на Ямага изведнъж се стегна, той се отдръпна от мен и стана от леглото. Настъпи неловко мълчание, прекъснато от краткия му, нервен смях.
— Йоши, лъжеш се, ако си мислиш, че Кавашима би одобрил този брак. Няма смисъл дори да го питам.
— Не виждам защо да не го одобри! — извиках. — Не мога да остана тук завинаги, нали така? Все ще трябва да ми намери съпруг, а кой е по-подходящ от теб? Той ти се възхищава и цени приятелството ти. Защо изобщо щеше да те праща при мен?
Ямага не само се беше отдалечил от мен, но и държеше ръцете си пред себе си като на изпит.
— Аз не те обичам, Йошико — каза той, без да трепне. — Дори и така да беше, нямаше да мога да се оженя за теб. Ти си истинска прелест и не съм преставал да те желая, но си прекалено разкрепостена, за да бъдеш моя съпруга. Известна си в цял Токио със свободното си поведение и да се оженя за теб би означавало да посрамя семейството си. За нищо на света не бих причинил на родителите си това. Отнасям се сериозно към отговорностите си и възнамерявам да се оженя за почтена жена.
Замръзнах, като чух тези думи. Сигурно съм пребледняла, защото усещах кожата си изтъняла, почти прозрачна. Виждаше ли Ямага как сърцето ми се облива с кръв, как се разпадам пред очите му? Не му ли беше жал за мен? Беше ми казал, че не ме обича, и в този миг пейзажът на живота ми изведнъж се промени като сринатото почти до основи от земетресението Токио. Бях му разкрила душата си, а той ме беше отблъснал. Искаше покорна жена, която смирено да се подчинява на волята му.
— Но аз съм дъщеря на Кавашима — успях да кажа през сълзи. — Как така ще посрамя фамилията ти?
Ямага поклати глава.
— Кавашима не се е отнесъл с теб като баща. Явно плановете му за теб са били други…
Знаех, че това е самата истина, и все пак бях толкова различна от дъщерите на Кавашима, че не бих си пожелала съдбата им — безропотното им подчинение, безсилието им… Заявих това на Ямага, но той мрачно се усмихна.
— Не подценявай силата на порядъчните жени, Йошико. Знаеш ли колко жени в Токио те презират, задето мъжете им идват при теб? За тях ти не си нищо друго, освен гейша, макар и да произхождаш от знатен род. С поведението си ти петниш името си и позориш дома на Нацуко. С такава репутация никога не биха те приели в доброто общество.
Свлякох се на пода като парцалена кукла. Само допреди минути бях на седмото небе, а ето че сега в един миг осъзнах колко тънка граница отделя щастието от тъмната бездна на нещастието. Цялата болка, натрупана в мен, се отприщи и аз избухнах в ридания. Преживявах отново не само това, че Ямага ме беше отхвърлил, но и раздялата с майка ми, както и това, че баща ми така хладнокръвно се беше отказал от мен. Бях предпочела да вярвам, че съм свободна от всички сковаващи условности на обществото, но сега ме връхлетя прозрението, че всъщност съм тяхна жертва. Раните, чиито белези отдавна би трябвало да са зараснали, сега се разтвориха, сякаш в тях бяха посипали сол, и вече знаех, че докато съм жива, никога няма да се съвзема от тази болка. Никога досега не се бях притеснявала от факта, че не ме представят на гостите и техните дъщери. Не се чувствах пренебрегната, а по-скоро изпитвах облекчение, съзнавайки, че и без това съм твърде различна от скромните, плахи момичета, с които дори нямаше за какво да си говоря. Ситуацията ме устройваше, но сега думите на Ямага ме зашлевиха като плесница и изведнъж осъзнах истинската причина за изолацията си — считаха ме за недостойна за компанията на останалите момичета, порочно създание, отпратено в най-отдалеченото крило на къщата, за да не сее зараза.