Нетърпелив да си тръгне, Ямага се облече набързо.
— Виж, Йоши — в тона му се долавяше съжаление и това ме довърши, — ще ти кажа нещо, което би трябвало да научиш от Кавашима. Ти вече си обещана за жена на монголския принц Ганджурджав. Той знае за знатния ти произход, но не и за репутацията ти и това за теб би могло да бъде чудесна възможност да сложиш кръст на миналото и да продължиш напред. Всичко е уговорено още преди месеци. Ти си силна и разсъдлива жена и би трябвало да осъзнаваш предимствата на този брак.
— Ами любовта? — глухо попитах.
— Любовта ли? Какво общо има тя с това? Няма смисъл да я намесваме. Животът има други, по-сериозни цели. Не бива да слушаш бушуващата кръв, а разума си, Йоши. — С тези думи той вдигна шапката си и тръгна към вратата. — Казвам ти го за твое добро — приеми съдбата си и се опитай да станеш порядъчна съпруга. Желая ти късмет. И не забравяй, че в края на деня жената е само жена, това е истината.
Ямага не беше прав. Най-лесното е да се примириш със съдбата си. Така постъпват страхливците. Дори сега, смъртно ранена, съзнавах, че не искам да бъда една от тях. Не бях забравила думите на майка си, които Прошка не спираше да ми повтаря: „Бурята закалява дърветата.“ Но в този миг те не можеха да ми донесат утеха. Никога не се бях стремила към нещо или към някого с цялото си сърце, преди да срещна Ямага, и съвсем бях забравила дадената преди време клетва да не обичам никого повече от себе си, за да не страдам после. Ето че сега плащах цената за неблагоразумието си.
Трябваше да сложа кръст на този ден, да го заровя на дъното на паметта си и да продължа напред. От сега нататък събитията в живота ми щяха да се делят на „преди“ и „след“ Ямага. За мен той си остана единственият мъж, към когото бях изпитала изпепеляваща, опустошителна любов. Раната, която ми нанесе, така и не заздравя напълно и понякога съвсем без повод, в някой от онези мрачни дни, които наричах „моите малки смърти“, започваше мъчително да пулсира. И все пак не съжалявах за преживяното с него. Добре е да изпиташ истинската любов поне веднъж в живота.
В желанието си да облекчи болката ми, Прошка ми донесе лула с опиум, но аз отказах. Когато излезех от сладкото опиянение, болката щеше да бъде още по-непоносима. Лежах притихнала, без да помръдвам — имах чувството, че мога да се разпадна на хиляди късчета. През тези дълги часове Прошка остана свита на пода до леглото ми и изплака сълзите, които аз не можех да пролея.
Би трябвало да оближа раните си и да се опитам да се променя, но имаше ли смисъл да го правя? Съзнавах, че апетитът ми към секса е твърде голям и да започна да се държа като непорочна девица би било твърде голямо насилие над моята същност. Лицемерието е чуждо на природата ми, а и ми се струваше противоестествено да се преструвам. Все едно ястребът да започне да се държи като гълъб. Можеха да мислят за мен каквото си щат, можеха да ме упрекват за безсрамието ми, но аз бях тази, която бях, и не можех да бъда никоя друга. Съзнавам, че ако бях от породата на смирените и хрисими жени като Нацуко, Кавашима може би щеше да се отнесе с мен другояче, но подобна трансформация би била свръх силите ми. Никога не съм вярвала, че характерът подлежи на промяна. Виж, съдбата е друго нещо. Не споделям типичния за китайците фатализъм. Според мен всичко е в твои ръце. Затова си дадох клетва никога повече да не се поддавам на чувствата си. Никой мъж нямаше да получи онази безрезервна любов, която изпитвах към Ямага. Не беше изключено да се влюбя отново, но всичко щеше да бъде различно. Никога вече нямаше да платя такава висока цена.
Няколко седмици по-късно Нацуко ми съобщи с огромно задоволство, че Ямага се е сгодил за едно момиче със знатно потекло. Това момиче било изключителна красавица, сравнявано по хубост с легендарната Съ Ши. За нея се твърдеше, че била толкова крехка и деликатна, че можела да танцува върху листенцата на лотос. Според Нацуко една гадателка била предрекла, че съпругата на Ямага ще го дари с много синове и ще накара сърцето му да пее.
Не исках Нацуко да забележи каква болка са ми причинили думите й, но тя го усети инстинктивно, както животно по време на битка усеща слабостта на противника. Оставих я да изживее своя триумф. Горката Нацуко — заслугата за страданието ми дори не беше нейна и все пак тя изпитваше такова злорадство… Разбрах, че има два типа жени такива като Нацуко и избраницата на Ямага, които предпочитат да живеят безопасно под крилото на някого, и други — като мен, които избират свободата и приключението, независимо на каква цена. Всичко бих направила за любовта на Ямага, но той ми даде да разбера, че не съм мечтаната от него съпруга. Колкото и да ми беше мъчно, не можех да променя обстоятелствата, формирали характера ми, и беше излишно да съжалявам, че съм такава, каквато съм, а не някоя друга.