Нужно ми беше известно време, за да дойда на себе си. Когато се съвзех, отново примамих Кавашима в леглото си. Извадих наяве изкусителката и момчето в себе си и го оставих да ме обладае стръвно, ненаситно. Тялото ми отново беше покрито със синини и белези, но болката не ми донесе желаната забрава. Онази, другата болка все още тлееше вътре в мен.
Кавашима така и не споменаваше нищо за сватбата ми с оня монголски принц, която била уредена според Ямага, и аз започнах да вярвам, че ще ми се размине. Но скоро чух жените в къщата да шушукат и реших да си изясня този въпрос веднъж завинаги. Отидох при Кавашима и директно го попитах дали наистина съм обещана за жена на принц Ганджурджав. Той потвърди и каза, че трябвало да съм доволна, защото ми бил намерил възможно най-добрия кандидат.
Побеснях при мисълта, че са ме предложили на един непознат като стока, достойна за вниманието му — все едно бях чувал първокачествен ориз. Но не успях да убедя Кавашима да развали уговорката с монголците и да ме остави в дома си. Горещите ми молби само го разгневиха. Той ми нареди да замълча и ме предупреди, че няма да търпи неподчинение.
— Мой дълг беше да ти намеря съпруг, Йошико. Не проявявай неблагодарност, като оспорваш избора ми. Няма да ме разубедиш, не си го и помисляй.
Разпореждаше се със съдбата ми също както беше направил собственият ми баща преди време. И сега, както и тогава, беше безпредметно да споря. Макар и вече да не бях дете, бях жена и желанията ми бяха без значение.
— След два месеца, в края на зимата, ще заминеш при Ганджурджав.
Всичко вече беше решено.
— Сама ще се увериш какъв късмет си извадила — добави Кавашима. — Но до пролетта има още време, което можем да оползотворим по най-добрия начин, нали така?
Нацуко беше много доволна от съпруга, който Кавашима ми беше избрал. Разбира се, не би пожелала подобен брак за никоя от дъщерите си, но това, че аз щях да замина надалеч, само я радваше. Интересно, кого ли щеше да вини за лошия късмет, когато ме нямаше.
Прошка вече беше доста остаряла и нямаше да издържи пътуването до Монголия, но не искаше да се върне в Китай. Беше чула, че там цари безвластие, а бедните мрат от глад по улиците като мухи.
— Отдавна съм изгубила връзка със семейството си и твърде дълго съм живяла в Япония, малка господарке…
Тя щеше много да ми липсва, но не настоях да дойде с мен — заслужаваше спокойни старини. Помолих Нацуко Прошка да остане в къщата като прислужница — така тя щеше да има сигурна прехрана и покрив над главата си. Докато беше при мен, Прошка беше успяла да посъбере малко пари, което щеше да й позволи от време на време да си купува опиум и разни други дребни удоволствия.
Нацуко ме изслуша учтиво с безизразно лице и попита:
— Защо да изпълня молбата ти, Йошико?
— А защо не? Моля те за нещо толкова малко. Да проявиш милост към една бедна слугиня като истинска благородна господарка.
Тя се усмихна хладно.
— Странно, че точно ти говориш за благородство, Йошико. Мислех, че това чувство не ти е познато… Ще изпълня молбата ти, за да видиш, че не тая лоши чувства към теб. Но, разбира се, всичко си има цена.
— Кажи ми каква е твоята цена, Нацуко.
— Върни ми черната перла.
Свалих огърлицата от врата си и й я връчих без всякакво колебание. Тя не ми благодари, но ми се стори, че долових едва чута въздишка на облекчение, докато слагаше на врата си искрящото черно бижу, още топло от кожата ми. Забелязах със задоволство, че не й отиваше. Бледата й кожа беше изгубила свежестта си с времето. Но главната ми утеха беше, че осигурих на Прошка спокойни старини. Години по-късно в Шанхай си купих подобно бижу. Перлата беше дори с още по-високо качество, но нямаше история и за разлика от огърлицата на Нацуко, не означаваше нищо за мен.
Пролетта пристигна победоносно, с ослепително сини небеса и изобилие от цъфтящи в розово и бяло дръвчета в градината. И точно когато всичко се пробуди за живот, а въздухът се изпълни с аромати, природата, капризна като боговете, изпрати отново студ и сняг.
Като гледаше попарените цветове на дръвчетата, Нацуко мрачно каза, че тази година реколтата ще е слаба и разходите за домакинството ще скочат. Беше практична до стиснатост и тази нейна черта ме дразнеше и изпълваше с недоумение. Щом имаш пари, какъв е проблемът? Защо да не ги харчиш? Нали са за това? Няма да ги отнесем със себе си в отвъдното.