Две седмици преди заминаването ми старият Тешима поиска да ме види. Каза, че ще му липсвам и че съжалява, задето поради напредналата си възраст няма да може да дойде на сватбата. Гледаше ме със сълзящи очи и ме нарече Сацуко (това беше името на покойната му дъщеря). Казах си, че разсъдъкът му съвсем се е замъглил и е започнал да смесва лица и събития. Знаех, че Сацуко е починала от хранително отравяне в годината, преди Кавашима да се роди, и му го припомних. Той поклати глава и продължи, все едно не ме беше чул:
— Бъди добро момиче, Сацуко, и окажи на съпруга си честта да го дариш с много синове…
Слушах как ме поучава вдетиненият старец, застанал пред мен само по халат, и си спомнях как отрано ме беше „подготвил“ за съпружеските ми задължения. Той протегна костеливата си ръка и опипа гърдите ми, като затвори очи и въздъхна. Този безцеремонен, собственически жест ме разгневи. Потръпнах от допира на сбръчкания старец и изсъсках в лицето му:
— Ти ли ми говориш за чест и добродетели? Само човек без капка чест би съблазнил собствената си внучка!
Той ми обърна гръб и отиде да нахрани славея, който подскачаше в един кафез в ъгъла на стаята.
— Сацуко е ястреб, идва да те изяде… — пропя старецът, като пъхна пръсти в клетката. Птицата запърха неспокойно, като го гледаше с помръкнали от дългото пленничество очи.
След малко в стаята влязоха двете селски момичета, собственост на Тешима още от деня на раждането си. Те носеха купички с ориз и супа. Едната започна да го храни, а другата бършеше с кърпа брадата му.
Нямаше какво да търся тук, а и старецът като че ли беше забравил за присъствието ми. Но когато си тръгвах, го чух да изрича китайското ми име.
— Източна перла — презрително процеди той, — ти не си плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, глупаво момиче. Само кръвните връзки имат значение.
Тогава си казах, че макар и да не исках да заминавам за Монголия, поне нямаше да съжалявам да оставя зад гърба си тази къща, която изсмукваше живота на жените. Нямаше да се превърна в сянка като Нацуко, която прекарваше дните си в самота и семейството й сякаш не я забелязваше. Дори ми беше малко жал за нея. Мъжете бяха друго нещо. Кавашима и синовете му бяха пълновластните господари на дома и можеха да вземат с пълни шепи от живота. Старият Тешима имаше двете момичета, чийто живот му принадлежеше, и те изпълняваха всичките му прищевки. А аз… аз не се вписвах в този дом и след броени дни щях да си тръгна от тук. Нямаше да ми е мъчно за Кавашима. Благодарна му бях единствено за японското гражданство, с което се бях сдобила и с което така се гордеех. Не можех да знам, че след години, когато беше въпрос на живот или смърт, той щеше да ми отнеме дори и това.
Нацуко рядко виждаше омъжените си дъщери и дори неомъжената Итани, онази с белега на лицето, беше изпратена от баща си чак в Осака, където семейството също имаше къща. Откъсната от дъщерите си, Нацуко страдаше дълбоко. Скоро единствената й компания щеше да бъде разглезената Таеко, която щеше да се омъжи за Хидео през лятото, когато цъфнат анемониите. Говореше се, че красивата Таеко е капризна и с лош нрав, дори често биела слугите си.
Знаех, че призракът на Шимако винаги ще следва Нацуко в сенките на смълчаната къща, но животът е много самотен само с мъртвата ти сестра за компания. Ичио, омъжена за богат индустриалец, който можеше да й бъде баща, ми каза, че Нацуко не одобрявала датата, избрана за сватбата на Хидео. Притеснявало я това, че била твърде близо до фестивала на мъртвите. Желаех на Нацуко много внуци, които да развеселят дните й. Макар и неведнъж да беше вгорчавала живота ми, не таях злоба към нея. В края на краищата и аз не бях ангел. А не си струва да прахосваш енергията си и да желаеш нещастието на хора, които и бездруго не са извадили късмет. Изпитвах към Нацуко необяснима симпатия въпреки всичките ни противоречия и дрязги. (И слава богу, защото омразата те разяжда отвътре.) Ако някой от този дом щеше да ми липсва, това беше тя, с нейната сдържана усмивка и с всеотдайността, с която поддържаше дома си изряден.
Последната нощ под покрива на Кавашима сънувах странен сън. Изпитвах спешна нужда да се облекча, а от всяко гърне или дупка в къщата изпълзяваха змии. Тичах нагоре-надолу отчаяна, докато най-после се събудих изтормозена, обляна в пот. Така и не можах да заспя отново. Гледах как навън се развиделяваше и си мислех, че никога повече няма да посрещна зората в леглото, в което бяхме лежали прегърнати с Ямага, нито да слушам как проскърцват дъските в коридора, когато Прошка ми носи закуската.