За пръв път се запитах що за човек беше Ганджурджав — този, за когото щях да се омъжа. Той ми беше изпратил свой портрет в ярки багри, на който седеше, облечен в официален тъмносин костюм и с кожена шапка на главата. На писалището до него беше нарисуван часовник, символ на отлитащото време, мистериозно застинал в един от часовете на денонощието. За фон художникът беше избрал кървавочервени анемонии, които сякаш израстваха от раменете на Ганджурджав. Не бях оптимистично настроена относно този брак. Ако характерът на бъдещия ми съпруг отговаряше на неговата външност, то с него ме очакваше твърде спокоен, убийствено спокоен живот. Какво ли очакваше от мен този мъж? Предполагам, че се надяваше съдбата да го събере с някоя покорна и кротка хубавица.
Прошка ми разказа, че веднъж е срещнала един монголец край стените на Забранения град. Миришел на конска урина и кобилешко мляко. Кожата му била суха като пергамент, зъбите му сиви, а изражението — сурово. За мое утешение тя добави, че мъжът по всяка вероятност не е бил принц, така че можех да се надявам на нещо по-добро.
Онази сутрин, последната в дома на Кавашима, Прошка ми донесе сепия с чесън за закуска и ми даде да си пийна глътка вино, за да се сгрее кръвта ми, тъй като щеше да ме брули студеният северен вятър. Тя беше искрено загрижена за мен и й беше мъчно, че ще се разделим, но в същото време донякъде изпитваше облекчение. В тази напреднала възраст без мен животът й щеше да бъде далеч по-спокоен. Помолих я да ме прегърне силно и й казах да си спомня за мен само ако това не я натъжава.
— В края на краищата — добавих — паметта ни е дадена за оцеляване, така че, Прошка, спомняй си само онова, което ти дава сили.
— Така ще бъде, малка господарке — кимна тя. — Знаеш, че винаги съм те слушала.
Въпреки че при раздялата с родната ми майка бях проляла много сълзи, сега не ми се струваше редно да плача. Дошло беше времето да се разделя с Прошка и всяка от нас да поеме по пътя си. Промяната е част от живота и добре, че е така. От Прошка бях получила много ценни уроци — включително и този, че ако се постараеш, можеш да обикнеш някого, какъвто и да е той. Самата тя беше пример за това — беше успяла да се привърже към мен въпреки тежкия ми нрав и недостатъците ми. Не вярвах да я видя отново. Не съм суеверна като Нацуко, но някакъв вътрешен глас ми казваше, че това е последната ни среща.
От всички в къщата бях научила по нещо. От Кавашима — това, че силата не служи за нищо, ако не я използваш, и че винаги трябва да разполагаш с разменна монета. От Тешима научих, че е добре да се грижиш преди всичко за себе си, а от Нацуко — че добродетелността нищо не ти гарантира. От Шимако бях разбрала, че е възможно в теб да живее някой друг и че светът на фантазиите ни притежава голяма власт над нас.
Въпреки че времето се оправяше, Нацуко лежеше, повалена от някакъв вирус. Тя беше с крехко здраве и често получаваше пристъпи на бери-бери1, заради които доктор Мура й инжектираше витамини. Този път обаче беше хванала грип. Това щеше да й попречи да присъства на сватбата ми, което всъщност беше добре дошло за нея.
Когато дойде време да тръгвам, тя се сбогува с мен по обичайния си учтив и хладен начин.
— Бих искала да ти пожелая успешен брак, Йошико, но съзнавам, че това би бил прекален оптимизъм, тъй като си родена в годината на Тигъра. Вие сте ловци и никога не сте доволни, никога не спирате да ловувате.
Тя отпусна глава на възглавницата, а аз не се сдържах и за последно кръстосах шпаги с нея и отвърнах на удара.
— Зависи — казах. — Гейшата на съпруга ти също е родена в годината на Тигъра, а изглежда доста удовлетворена от живота.
Нацуко мрачно се усмихна.
— В Осака е друго — там годината на Овцата не носи късмет.
Стаите ми в западното крило, изпразнени от всичките ми вещи, изглеждаха мрачни и опустели. Едва сега забелязах, че голите стени са напукани на места и мазилката се рони и че огледалото, в което всеки ден се оглеждах, е остаряло и с мътни петна. И все пак тук още витаеше духът на всичко случило се между тези стени. Някъде във въздуха беше стаена цялата горчивина от раздялата с Ямага и тръпката от всички бурни страсти, бушували тук. Взех чашата, от която Ямага за последно беше пил саке, и я пуснах на пода, после стъпках с крак парчетата. Нямаше да отнеса нищо, което да ми напомня за него, и все пак споменът щеше да се връща и да ме връхлита най-ненадейно, знаех го. Него бях безсилна да унищожа.