Исках да изживея живота си в крачка, да приемам онова, което ми носи всеки нов ден, без да се измъчвам от тъга по миналото или да бленувам за бъдещето. Не очаквах да бъда щастлива, а и не смятах, че съществува такова нещо като щастие в дългосрочен план. Щастието е моментно състояние, твърде интензивно, за да трае дълго. Нямаше да хвърлям сили в преследване на нещо толкова ефимерно, а щях да се оставя да ме ръководи принципът на удоволствието и да греба от живота с пълни шепи, за да знам, че поне съм живяла.
Яхния от кокали и кобилешко мляко
Кавашима и Нобу ме съпроводиха до Порт Артур, където щеше да се състои сватбената церемония. После щях да отпътувам за Монголия с новото си семейство. Хидео не дойде, за да не остава къщата без мъж — дядо му беше твърде стар, за да изпълнява тези функции.
Сандъците ми, натоварени с дрехи и сватбени дарове, бяха отпътували преди мен, но не се разделях със скъпоценния си несесер, в който пазех полуизядената кутийка с изсушени личи, пчелата в кехлибар и кораловите обеци на майка ми.
Излетяхме от Токио с военен самолет като гости на адмирал Убе Садаму, прелетяхме над цяла Корея и най-после кацнахме в разположения на красив полуостров Порт Артур. Адмиралът, един от влиятелните приятели на Кавашима и виден представител на японската аристокрация, беше помогнал да се уреди женитбата ми с Ганджурджав, тъй като виждаше в това поредната стъпка към затвърждаване позициите на Япония в Монголия. Жалко, че властта и красотата невинаги вървят ръка за ръка и адмиралът, макар и влиятелен мъж, беше отчайващо грозен.
От него разбрахме, че слабохарактерният император Пу И се е измъкнал от Забранения град под протекцията на японците. Поради размириците в Пекин безопасността на Негово императорско величество била застрашена и през една сива февруарска сутрин на 1925 година той тайно напуснал града заедно с учителя си Реджиналд Джонстън и заминал за Тяндзин — родното място на жена му Уан Дзюн. Адмирал Убе имаше пръст в това и от отношението на Кавашима към него усещах, че този човек наистина е важна фигура. Нобу ми каза, че адмиралът е в центъра на японската политика и личен приятел на престолонаследника принц Хирохито.
Пътуването беше вълнуващо, особено излитането, когато стана ясно колко се страхува да лети Нобу. Аз му казах, че един ден смятам да се науча да управлявам самолет, а той се разсмя. Обичаше да ме дразни — връщаше си за причинените от мен унижения.
— Ти ще бъдеш омъжена жена, Йошико. Жените не управляват самолети, а лежат по гръб и раждат деца.
Нобу се беше превърнал в красив младеж и дори изглеждаше мъжествен, но си беше останал все така слабохарактерен. Беше свикнал да се измъква с лъжи, да разчита на чара си и да се движи по линията на най-малкото съпротивление. Все пак ми беше симпатичен — имаше чувство за хумор, а и веднъж го видях как освободи пеперуда, която отчаяно пърхаше, попаднала в мрежата на паяк. Мечтата му беше да стане поет, но нямаше куража да съобщи това на баща си. А и не съм убедена, че имаше талант. Въпреки че все се заяждаше с мен, мисля, че ме харесваше, независимо от факта, че не пропусках случай да изоблича слабостите му. Не можех да му се сърдя, че сега се забавлява със ситуацията за моя сметка.
Въпреки че тогава още не го знаеше, Нобу щеше да се ожени за дъщерята на нашия домакин адмирал Убе. Кавашима беше много доволен от този брак, но съпругата на Нобу се оказа болнава и след няколко мъртвородени деца най-после успя да роди дъщеричка. Тя си остана единственото им дете и поради тази причина имаше шанса да получи и добро образование — нещо, което по принцип се полагаше на синовете.
Излетяхме при отлични метеорологични условия, както каза и пилотът — никакъв вятър, ясно небе, чудесна видимост. С настъпването на вечерта небето стана мастиленосиньо, появиха се и една-две звезди, а ореолът на луната изглеждаше червен. Кавашима извади от джоба си плоско сребърно шише и ни предложи по глътка малцово уиски. За пръв път опитвах нещо различно от саке и китайско вино. Питието сгря гърлото ми, а вкусът ми се стори дълбок и интересен, с лек дъх на тютюн и тамян. Хареса ми. Но Нобу каза, че предпочита сакето и Кавашима и адмиралът кимнаха в знак на съгласие.
Кавашима ми разказа, че Порт Артур е бил завладян от Япония и сега е нейна територия. Затова бил подходящо място за сключване на брак при положение, че женихът не искал да прекоси морето, за да се срещне с бъдещата си съпруга. Той ми каза още, че мой дълг е да се представя достойно в Монголия като истинска дъщеря на Япония. Много обичах приемната си родина и бях готова да й служа, но не бях очаквала тя да ме отпрати толкова надалеч — в студените монголски степи. Все си мислех, че ми е отредено нещо друго, нещо по-значимо.