Освен кедровия сандък със сватбеното кимоно, което беше избрала за мен, Нацуко ми беше дала и малко лакирано ковчеже със златен ключ в нефритена ключалка. Отвътре капачето му беше красиво изрисувано с плетеница от глициниеви клонки. Ковчежето имаше две отделения от сребрист емайл. Едното беше пълно с априлски мед — най-ароматния от всички, а другото — със сладко от зелени лимони. Двете отделения бяха запечатани с прозрачен пчелен восък. Приказен подарък.
Кавашима ми каза само, че Нацуко, кралица в своя кошер, ми праща нещо, което да подслажда дните ми. Но аз знаех историята на това ковчеже. То беше подарено на самата Нацуко след раждането на третата й дъщеря от свекърва й, придружено от отровните думи: „Избрах този великолепен подарък, защото се надявах най-после да дариш сина ми с мъжка рожба, но явно съм очаквала от теб твърде много. Въпреки това можеш да го задържиш — и без това само ще ми напомня за огорчението ми и за несбъднатите ми надежди.“
С този подарък Нацуко ми отправяше завоалирано послание, което знаеше, че ще разбера. От една страна, той изразяваше чувствата й към мен и, от друга, напомняше ми, че аз самата никога няма да имам нито син, нито дъщеря. Не можех да не й се възхитя. Винаги съм смятала жените за по-интересни врагове от мъжете. Вместо мъжката бруталност те използват далеч по-фини средства, които нанасят рани с хирургическа прецизност. Мисля, че в този момент, докато държах в ръцете си подаръка на Нацуко, осъзнах, че наистина я обичам, въпреки че тя така и не беше успяла да ме обикне.
В нощта преди пристигането на Ганджурджав спах в леглото си сама. Кавашима заяви великодушно, че нямало да ме безпокои, за да си отспя за последно, защото от сега нататък ме чакали „бурни“ нощи. Вместо мен компания в леглото му прави един от слугите — младо момче, красиво като зората.
Призори пристигна Ганджурджав с роднините си, наложниците, кучетата и слугите. Наблюдавах от прозореца шумната, безредна тълпа и затаих дъх при мисълта, че до вечерта вече ще съм една от тях. Въпреки скъпите дрехи изглеждаха груби и примитивни, точно както се бях опасявала. Къде ме изпращаше Кавашима?! Дълго време бях живяла с мисълта, че съм специална за него, но като видях каква съдба ми е избрал, разбрах заблудата си.
На портрета си Ганджурджав изглеждаше далеч по-впечатляващо, отколкото сега — стегнат в непривичен за него костюм, с прашни обувки и филцова шапка. Беше по-висок от повечето японски мъже, които познавах, но във фигурата му имаше нещо закръглено и момчешко. С дългата си, небрежно падаща коса и отпуснати рамене той никак не отговаряше на образа на дивия монголец, обрисуван от Прошка по спомени от онази нейна случайна и единствена среща край стените на Забранения град.
Жената, която първоначално помислих за майка му, се оказа наложницата му Май. Изглеждаше добродушна и закръглена, което подхождаше на името й — „слива“. Чистосърдечна и с мек нрав, тя изцяло се уповаваше на живота и го живееше простичко. Майката на бъдещия ми съпруг, Сюе, беше кръстена на снега, тъй като беше родена през зимата. Тя беше силно религиозна и според мен излишно усложняваше живота си, като се придържаше стриктно към традициите на ламаизма — религията на тяхното семейство. Сюе беше със сиво копринено наметало и сребърно украшение за глава, инкрустирано със скъпоценни камъни. Движенията й бяха бързи, някак трескави и дори заобиколена от хора, създаваше усещането, че живее в собствен свят. Имаше тънки устни, очи като цепки и дълга, удивително гъста коса, в която проблясваха сребърни нишки. Когато я опознах по-добре, разбрах, че е хитра и оправна, макар и не особено интелигентна.
Бащата на Ганджурджав, Цготбаатар, също беше облечен по западна мода. За пръв и последен път виждах него и сина му в костюм. Вероятно ги бяха купили специално за случая, тъй като си личеше, че не са свикнали с тях и се чувстват неловко. Цготбаатар беше сдържан, немногословен мъж, който се задоволяваше да изръмжи нещо в знак на одобрение или несъгласие. Изглеждаше доста скован и усещах, без да го познавам отблизо, че би се чувствал по-щастлив в дивата пустош, отколкото в място като Порт Артур. След време разбрах, че при необичайни обстоятелства винаги се държи така — застива, подобно диво животно, и души въздуха, целият нащрек.