Нацуко ми беше избрала червено кимоно — традиционния цвят за сватби. То беше поръбено със зелен сатен, а жълтите кръгове по него трябваше да ми напомнят за Китай. Долната част на кимоното беше лека и приятна на допир, но когато добавиха и горната част и омотаха колана няколко пъти около кръста ми, се почувствах тежка и тромава. Освен това трябваше да си сложа някаква противна перука, за да скрия късо подстриганата си коса. Мина ми през ум да си сложа звънчета на гейша и да боядисам клепачите си в червено, за да ядосам Кавашима, но впоследствие размислих. Щях да бъда образцова булка, но това щеше да бъде само стъпка към свободата ми.
Веднага след церемонията наложницата Май дойде в стаята ми и ми поднесе букет от диви орхидеи. Пожела ми да отгледам много синове, които да тичат по поляните заедно с нейните, както и дъщери, които да ми бъдат утеха в старостта. Тя каза, че за семейството на Ганджурджав е голяма чест такава изтънчена и високопоставена особа да влезе в дома им като съпруга на първородния им син. Разбрах, че Кавашима им е спестил някои подробности и ме е представил във възможно най-благоприятна светлина.
След като главите на двете семейства си размениха дарове, дойде ред на брачната церемония. Тя беше доста кратка и докато се усетя, вече бях омъжена и стоях до Ганджурджав за сватбената снимка, забила поглед в извитите върхове на обувките му. Той се беше пременил в традиционна монголска носия за церемонията и това облекло му отиваше повече от западните дрехи, в които се чувстваше скован. Запитах се какъв ли любовник ще е. Подозирах, че не кипи от енергия, а тялото му е меко и не особено стегнато. Но ако си гладен, всяка храна е добре дошла.
По време на угощението, което последва, мъжете и жените бяха разделени с дълги паравани, малко по-ниски от човешки ръст. Повечето източни мъже не обичат да гледат жените, когато се хранят. Като че ли биха предпочели да сме като онези ефирни създания от легендите, които се хранели от въздуха. Но монголските мъже са с доста по-внушителни размери от японските си събратя и за тях е признак на здраве, когато жената си хапва добре. Бях на една маса с майката на Ганджурджав, двете му сестри Алта и Нандак и цяло ято братовчедки и приятелки. Кара, наложницата на бащата, също трябваше да бъде сред нас, но тя изглеждаше доста разстроена и тръгна нанякъде още преди да са започнали да сервират. По-рано бях забелязала Алта и Нандак да я държат за ръцете и да я успокояват. Май не се присъедини към нас — беше заета в кухнята, където зорко следеше порциите на Ганджурджав да са достатъчно големи.
Кавашима имаше четиринайсет гости, сред които адмирал Убе и пет висши офицери от армията, поканени, с цел да се впечатлят монголците. Гостите на Цготбаатар бяха пъстра сбирщина и явно не се вълнуваха особено как изглеждат отстрани. Сред тях беше Джам, един от зетьовете на Ганджурджав, седнал така, че да може да гледа към мен през една пролука в паравана. Вече бях забелязала с какъв интерес ме следи и как поруменяват страните му всеки път, когато погледите ни се срещнеха. По време на вечерята той не откъсваше очи от мен и почти не сложи и хапка в устата си. Учудих се, че жена му, Нандак, която седеше до него, сякаш нищо не забелязваше.
Поднесоха ни змийска яхния, приготвена по древна рецепта, според която в съставките влизаха месо от тигър, дракон и феникс. В нашия случай рецептата беше осъвременена и ястието беше приготвено с месо от змии, котка и кокошка. Следващото блюдо съдържаше бучки съсирена кръв от гръбнака на млади петлета, изсушена на слънце. Последният деликатес бяха стриди, всяка — с бисерче в слузестата си мембрана. „Малък подарък от Япония за нейните верни съюзници“, усмихнато заяви Кавашима.
Когато вечерята приключи, Нобу дойде да се сбогува с мен. Той ми пожела късмет и ме увери, че ако съм му била рождена сестра, е щяло да му бъде много мъчно за мен, но се надявал, че ще се чувствам добре в страна, която граничи с родината ми.
— Животът няма да е толкова интересен без теб — призна той.
Докато чаках новата си свекърва да ме заведе при съпруга ми, Кавашима влезе в стаята ми усмихнат и застана зад гърба ми, като сложи ръце на гърдите ми и ги стисна. Простенах от болка и желание.
— Никога вече, Йошико — поклати глава той. — Колко жалко.