Докоснах с пръст подутата му устна и натиснах раната. Той направи болезнена гримаса. Не си казахме нищо повече. Сбогуването ни се състоеше в това да си причиним болка един на друг за последно. Нежността никога не беше присъствала във взаимоотношенията ни — нищо чудно, че липсваше и сега.
Вместо Сюе дойде Май да ми каже, че Ганджурджав нямало да си легне с мен тази вечер, тъй като бил уморен от пътуването и не искал да ме разочарова. Тя избягваше погледа ми, а малкото й кръгло лице беше поруменяло.
И така, през първата брачна нощ съпругът ми предпочете обятията на малката закръглена конкубинка, която се отнасяше с него по-скоро като със син, отколкото като с любовник. Това говореше за страх от непознатото и не беше добър знак за бъдещия ни съвместен живот.
Оказах се права. Това щеше да бъде първата от множество самотни нощи. Така започна животът ми на омъжена жена.
Новият ми дом беше в Суйюан — Синия град, наречен така заради небето си. Сравнен с Токио, той по-скоро приличаше на голямо село. Ниски, прихлупени къщи и животински обори бяха струпани насред голата, замръзнала пустош като форт насред вражеска територия. В центъра се издигаха няколко храма — грубо построени и доста порутени, а от тях тръгваха и се разклоняваха като ветрило тесни кални улици. Гледката беше еднообразна и доста потискаща. Магазинчета с прашни витрини излагаха по рафтовете си билки и разни отвари, които сякаш бяха престояли там векове. Имаше и няколко бордея, държани от китайци. Те набираха момичета от селата по границата с Монголия, а ламите — свещенослужители в храмовете, дали обет за безбрачие, бяха техни редовни клиенти. В града имаше и двама майстори седлари, които работеха от зори до мрак, както и един бижутер, който цял ден седеше приведен над каменната си маса и изработваше или поправяше пищните огърлици, които монголските жени носят при тържествени поводи.
Пристигнахме в Суйюан във виелица. Надвисналото небе беше оловносиво, а под краката ни скърцаше замръзнала, кална киша. От ледения вятър ме заболяха очите, езикът ми пресъхна, а ръцете и устните ми се вкочаниха. Знаех, че отивам в сурово и негостоприемно място, но не бях допускала, че може да е чак толкова ужасно. Вече не вярвах, че дори и след топлата вечеря и съня ще се почувствам по-добре. Когато тръгвахме от Порт Артур, слънцето грееше и това повдигна духа ми. А Ганджурджав ми каза, че в Монголия е пролет. Е, ако това наричаха пролет…
Новият ми съпруг явно се притесняваше от мен и се чувстваше неловко в компанията ми. Не говореше с мен много и ми казваше неща, които смяташе, че бих искала да чуя. Така ме елиминираше доста успешно и свеждаше общуването ни до минимум. Държеше се като дете, на което са казали да бъде любезно с гостенката, а на него му се иска да излезе с приятели. Беше скован и официален и си личеше, че си отдъхва, когато не се налага да е около мен.
Май, добродушната наложница, ми каза с мекия си, хриплив шепот, че времето щяло да се оправи едва през май, но понякога дори и тогава духал леден вятър. Тя беше простичка и безхитростна и по нещо ми напомняше Прошка, без обаче да притежава нейната интелигентност.
Построена от отломките на стар манастир, къщата на Ганджурджав изглеждаше доста солидна, а тежката резбована врата й придаваше внушителен вид. Отпред имаше огромен двор с формата на полумесец, в който бяха разпънати шатри, а отзад се простираше кална ивица земя. Входното антре, използвано като склад за седла и фураж за добитъка, беше най-обширното помещение в къщата. Прозорците нямаха стъкла, но в двойните дървени рамки бяха подпъхнати плъст и камилска вълна, които предпазваха вътрешността на къщата от пронизващия вятър. Стаите бяха тесни и дълги и като коридори на лабиринт отвеждаха една в друга. Навсякъде бяха разстлани килими и животински кожи, което стопляше иначе суровия интериор. В стаята, определена за моя спалня, на пода беше оставен месингов леген, пълен с мътна вода. Не бях сигурна дали е за пиене, или за миене. Мебелите изглеждаха китайски, но отдавна бяха изгубили блясъка си и дори седефената им инкрустация изглеждаше помръкнала и безжизнена. Затова пък имаше един уникален резбован сандък, в който леглото ми спокойно би могло да се побере. По-късно разбрах, че той е част от зестрата на Сюе и двете риби, резбовани върху капака му, символизират брачната хармония. Във всеки от ъглите бяха гравирани сложни плетеници — будисткият символ на безкрая. С гордата си осанка и изкусната си направа тази вещ се отличаваше толкова от останалата груба покъщнина, че направо ми се доплакваше. Също като мен тя се беше озовала в чужд за нея свят и изглеждаше не на мястото си.