За лош късмет, Кавашима ми беше избрал за съпруг точно Ганджурджав, който, за разлика от синовете на други знатни монголски фамилии, не изпитваше желание да пътува където и да било и се чувстваше щастлив в родната си степ. Той познаваше само този начин на живот и не знаеше почти нищо за света. Всъщност единствените неща, които го вълнуваха, бяха Май, стрелбата с лък и конете. Мисля, че пътуването до Порт Артур беше най-дългото пътешествие в живота му и то не бе успяло да разпали жаждата му да види нови, непознати места. Обичаше нещата, с които беше свикнал, а познатата обстановка му вдъхваше сигурност и го задоволяваше напълно. А аз… аз исках повече от живота.
През онези първи месеци в Суйюан бях доста обезсърчена и нямах дори бегла представа как бих могла да осъществя бягството си. Щеше да мине известно време, преди Ганджурджав да ме повика в леглото си, и нощите ми бяха самотни, а дните — безрадостни и еднообразни. Единствено компанията на Май ми носеше някаква утеха. Искаше ми се да пофлиртувам с Джам, но все не ми се удаваше случай, тъй като го виждах или в присъствието на Ганджурджав, или в компанията на Бория, съпруг на Алта, суров и мрачен мъж, който никак не ме харесваше.
Когато не яздеше и не си мереше силите в стрелбата с лък, Ганджурджав се уединяваше с Май в шатрата си. Тя беше просторна, застлана с кожи и украсена със стенни килими. В центъра имаше мангал, на който Май приготвяше традиционните монголски ястия, и въздухът беше напоен с мирис на месо и мляко. На ниски дървени рафтове бяха наредени глинени и месингови съдове, а над тях беше окачена снимка от сватбата ни с Ганджурджав. Вместо столове имаше седла. Изтегнат на тях, Ганджурджав гледаше как се боричкат синовете му и се смееше с глас. Дървената врата на шатрата беше обърната на юг, както повеляваше обичаят, и беше гравирана със свастика за късмет. Естествено, не липсваше и традиционният олтар в ъгъла, както и кучетата, които обикаляха навсякъде или лежаха и се пощеха.
Когато ги посещавах в шатрата, аз неизменно сядах с Май вдясно от вратата — там, от изток, беше мястото под закрилата на Слънцето, докато на съпруга ми се полагаше мястото от западната страна, закриляно от великия бог на небето Тенгер. Тук наистина беше по-топло, отколкото в къщата, и обичах начина, по който светлината се процеждаше през покрива, но все пак не можех да си представя да заменя свободата си за възможността да заживея в шатрата със съпруга си, наложницата му и техните буйни синове. В същото време през дългите, студени монголски нощи ми идеше да вия от самота и самосъжаление. Най-после заспивах, свита заедно с кучетата край огъня, колкото може по-далече от леденостудените, влажни стени.
Освен студа, който беше най-лошото от всичко, имах и други проблеми. При всяко излизане навън се налагаше да минавам покрай купчини животински тор, оставен да се суши за горене, а придвижването ми по замръзналата кал винаги беше свързано с много усилия. Неведнъж ме наплюваха камили и така и не успях да свикна с тежката миризма на коне и добитък. А огромното, сякаш безкрайно монголско небе ме притискаше като капак — липсата на какъвто и да било хоризонт ми се струваше мъчителна. На всичко отгоре, по думите на Ганджурджав тук вече беше пролет. Не ми се искаше да мисля какво ме чакаше през зимата.
Храната също не ми понасяше и скоро след пристигането си получих толкова тежко разстройство, че ако Май не се беше погрижила за мен, мисля, че може би щях да умра. Тя прекара няколко дни неотлъчно до мен и дори спеше в леглото ми и ме сгряваше с тялото си. През час ми даваше да пия преварена вода, горчива от някакви билки — тази живителна течност успокояваше стомаха ми и леко ме замайваше. Май беше всеотдайна като майка и аз се почувствах, сякаш Прошка се е завърнала при мен.
За да умилостиви боговете, Сюе, свекърва ми, беше издигнала обо олтар отстрани на входната врата — купчина камъни, струпани един върху друг, с място за полагане на дарове. Не знаех какво по-добро бих могла да им предложа от парче жилаво месо, тъй като в къщата нямаше нищо сладко или с приятен аромат.
Докато Май се суетеше около мен, Сюе сухо отбеляза, че заболяването ми си има много проста причина — нежеланието ми да свикна с живота си на монголска земя. Тя добави, че трябвало да ям само сухо сирене, и ме посъветва да топна пръста си в чаша мляко и после да го насоча последователно към небето, във въздуха и по посока на вятъра. Така съм щяла да засвидетелствам почитта си на боговете на тази земя и те щели да ми изпратят покой. Сюе явно не искаше да ме изгубят още в първите месеци на брака ми — боеше се да не би Кавашима да си помисли, че съм била отровена. Сигурно се опасяваше и че ако умра, Кавашима може да си поиска зестрата обратно, а Ганджурджав така и да не си намери подходяща съпруга. По нейни инструкции Май ми връчи купичка с жълтеникаво масло и ме придружи до олтара, тъй като едва се държах на краката си. Нямаше вятър, но студът беше достатъчно свиреп и веднага скова дробовете ми. Беше се стъмнило и небето беше невероятно красиво, обсипано със звезди и сякаш бездънно. Имаше пълнолуние и огромната снежнобяла луна изглеждаше толкова близо. Сърцето ми се сви при мисълта, че това необятно небе се простира над земята, която се беше превърнала в мой затвор и от която не знаех как ще успея да се измъкна.