За да оцелея, бягството ми трябваше да бъде добре планирано. Освен това се нуждаех от помощта на някой, който познава тази земя. За да стигнем до Суйюан, бяхме пътували дълго — с влак от Порт Артур, после с волски каруци. Бяхме изминали километри през замръзналата пустош, брулени от ледения вятър. Бях премръзнала до кости и в продължение на седмици цялото тяло ме болеше. Знаех, че отново ще трябва да преживея нещо подобно, ако искам изобщо да се измъкна от тук. Но нямаше да се оправя без помощ — не знаех дори в коя посока да тръгна.
Постепенно се възстанових след хранителното отравяне и започнах да посвиквам с еднотипната монголска храна — яхния от кокали, месен бульон и овча мас. Имаше също и руски чай, както и кобилешко мляко, което според мен човек с нормално обоняние не би могъл да консумира. Слава богу, не липсваше и водка. Аз я предпочитах чиста, също както сакето, докато монголците смесваха своята с прокиснало мляко. Напитката от ферментирало кобилешко мляко, айраг, тук беше в изобилие, но аз можех да я преглътна само ако си стисна носа, тъй като червата ми се обръщаха от острия й дъх. Децата смучеха корени от женско биле, за което си мислех, че е сладко като анасон, но като го опитах, установих, че всъщност е горчиво на вкус и твърдо като дърво.
Отне ми време да свикна и със специфичната миризма на новото ми семейство. За разлика от японците, които се къпят и парфюмират редовно, монголците носят със себе си естествената си миризма, което е разбираемо, като се има предвид, че през по-голямата част от годината е истинско геройство да съблечеш дрехите си и да изложиш тялото си на студа. В кожените дрехи и завивки се беше просмукала миризмата на кръв и риба и дори сибирските ветрове не можеха да я разпръснат. Мисля, че уханието на моя парфюм беше странно и неестествено за монголците, които бяха свикнали да вдъхват миризмата на човека, който стоеше насреща им. Но тъй като за нищо на света не смятах да сваля дрехите си, преди времето да се постопли, знаех, че не след дълго миризмата ми няма да се различава особено от тази на всички останали.
Скуката също беше проблем. Нямах никакви задължения и можех да се развличам както намеря за добре, стига да знаех как. Обикновено намирах спасение в съня, но това означаваше дълги безсънни нощи, в които се въртях, измъчвана от самота, а до мен похъркваха кучетата. В отчаяните си опити да запълня времето и да си намеря някакво занимание се заех да пренареждам къщата с идеята да я направя по-уютна, ако това изобщо беше възможно. Прошка би се присмяла на жалките ми опити, но въпреки това не се отказах. Разместих скромната покъщнина и я подредих по мой вкус. Като начало струпах купчината кожи, които ми служеха за легло, в ъгъла. Май каза, че цялото начинание й се струвало странно, тъй като в шатрата всичко си имаше своето строго определено място. Тя разгледа сватбените ми дарове и беше особено впечатлена от подаръка на Нацуко — дори повика Сюе да опита от меда, който се беше втвърдил от студа. Сюе отбеляза, че медът се съхранявал по-добре в глинено гърне, но също се възхити на подаръка. Самата аз скоро забравих горчилката на обидата, с която свързвах прощалния дар на Нацуко, и бях благодарна, че имам с какво да подслаждам чая си.
Бях скрила маймунския ембрион, подарък от Ичио, на дъното на сандъка си и се надявах да не го видя повече. Но ножчето от Хидео, личите на Прошка и кашмиреното одеяло от Итани бяха подаръци, на които особено държах. Колкото до кожения несесер, той беше на видно място на писалището ми и за нищо на света не бих го оставила, когато дойдеше мигът на бягството ми.
Повечето ми дрехи и бездруго бяха неподходящи за суровия климат, затова ги окачих по стените, както Май беше направила със своите. Добре че бричовете ми за езда бяха удобни и топли. Носех ги заедно с дългата до коленете монголска туника, дел, пристегната с колан на кръста. Тези туники, подплатени с плъст и закопчани догоре, се носеха както от мъжете, така и от жените.