Май се въодушеви от идеята ми за разкрасяване на дома и ми донесе няколко плъстени килимчета, които да окача по стените. Но цветовете им — червено и бяло, ми навяваха асоциации с кървави превръзки и ми действаха отблъскващо. Не след дълго дори започнах да ги виждам в съня си. В един от тези сънища бях повлечена от буйна, придошла река, а жените, минали през живота ми, стояха на брега в одеяния като японското знаме, които плющяха на вятъра. Аз виках за помощ, но грохотът на водата заглушаваше писъците ми. Отчаяно се молех Прошка да ме забележи, но тя беше заспала на брега, замаяна от опиума. Рождената ми майка не гледаше към мен — мисля, че нарочно беше извърнала глава в друга посока — към дома на баща ми. Нацуко и Шимако стояха ръка за ръка и със студени усмивки, без да трепнат, гледаха как водата ме отнася. Кървавочервените устни зловещо аленееха на снежнобелите им лица. Май единствена понечи да ми помогне, но синовете й отвлякоха за момент вниманието й и реката ме отнесе.
С отварянето на очите си започвах да се моля лятото да дойде по-скоро. Май често ми говореше за него. Беше ми казала, че тогава небето става лазурносиньо, а лъчите на слънцето са топли и галещи. Лятото, когато семейството водеше добитъка на паша в неизбродните степи, беше любимото й време. Очите й засияваха, като разказваше как вечер сядали край запалените огньове. Беше убедена, че номадският начин на живот ще ми хареса — не само защото не познаваше някой, който да мрази студа и зимата повече от мен, но и защото според нея означаваше край на скуката. Но дори и Май не можеше да си представи с какво нетърпение очаквах топлите месеци. Копнеех кръвта ми най-после да се сгрее и леденият вятър да спре да брули.
През първия месец от брака ни с Ганджурджав организираха тържество, на което хората от фамилията щяха да ни поднесат благопожеланията си. В шатрите цяла вечер щяха да се пеят песни и да се разказват истории. Щеше да има и обилна гощавка. Според Сюе от този ден нататък вече щях да бъда истинска монголска съпруга. Познавах слабо снахите си, сестрите на Ганджурджав, но определено не исках да бъда като тях. Нандак, съпругата на Джам, беше мила, но не особено умна, а Алта, съпругата на Бория, приличаше твърде много на майка си, за да ми стане симпатична.
На празничната вечер двамата с Ганджурджав трябваше да минем през всяка от шатрите, за да ни поздравят официално и да поседнем на трапезата. Тъй като с по-голямата част от племето го свързваха родствени връзки, очертаваше се дълга нощ. Май ме предупреди, че ще сме на крак, докато в небето не угасне и последната звезда.
Както никога, Сюе изглеждаше доволна и вещо ръководеше приготовленията за тържеството. Тя свари отвара от индийско орехче, която щяла да сгрее кръвта ми, и ми подари огърлица с черен нефрит — накит, който беше получила от майка си за сватбата си с Цготбаатар. Стори ми се, че се раздели с огърлицата твърде охотно, сякаш сваляше от врата си хомот.
— Вземи, за теб е — пъхна я в ръцете ми и прекъсна благодарностите ми с думите, че един ден, когато му дойдело времето, аз на свой ред ще я предам на съпругата на първородния си син. Сюе живееше припряно и сякаш непрекъснато отмяташе някакви задължения от дълъг, известен само на нея списък. Човек оставаше с впечатлението, че бърза да изпълни всичко, с което е натоварена, за да умре спокойна, свободна от бремето на задълженията, и да се прероди в друг, по-щастлив живот. Връчването на огърлицата беше поредната изпълнена важна задача.
Но огърлицата наистина беше прекрасна. Отличаваше се с изкусна изработка, простота и изящество. Тъмният нефрит беше полиран до блясък, а в центъра му беше гравиран свещеният лотос Нелумбо. Тъжното бе, че никога нямаше да родя сина, който Сюе ми пожелаваше. Приемайки подаръка на свекърва си, се почувствах гузна, като измамница. Горчивата ми тайна ме измъчваше. Само ако можеше някак да я изпратя в дълбините на съзнанието си и да я забравя.
Усещах, че Сюе се гордее с факта, че синът й си е взел за съпруга жена с китайска кръв, също като нея. Двете можехме да се съюзим, но тя беше с труден характер. Уважавах нейния стоицизъм, граничещ с храброст, но за свекърва ми чувството за дълг беше водещо и знаех, че един ден, когато успея да избягам, тя никога няма да ме разбере и да ми прости. Та коя майка не би осъдила жената, изоставила сина й? Сюе вярваше, че съдбата трябва да се приема, и все пак аз знаех, че тя е нещастна в Монголия. Опираше се на религията и чувството за дълг, все беше заета с молитви и варене на отвари, но аз виждах, че се опитва да издигне защитна стена срещу болката. Тя ми напомняше в какво бих могла да се превърна, ако не послушам сърцето си.