— Никога не съм бил сантиментален, така че и сега ви казвам просто „сбогом“. Сбогом Филип, Върнън и Том. Сбогом и късмет! Обичам ви.
Екранът угасна.
5.
Том остана на дивана, не беше в състояние дори да помръдне. Хъч Барнаби беше първият, който се съвзе. Той стана и деликатно се изкашля, за да наруши неловката тишина.
— Фентън? Явно не сме нужни тук повече.
Сержантът кимна, изправи се тромаво, с пламнало лице.
Барнаби се обърна към братята, кимна учтиво и докосна периферията на шапката си.
— Както сами виждате, това не е работа за полицията. Оставяме ви да се оправяте сами. — Те се насочиха към вратата, която водеше към дневната. Нямаха търпение да излязат по-скоро навън.
Филип се изправи:
— Офицер Барнаби? — Гласът му прозвуча задавено.
— Да?
— Надявам се да не споменете за това пред никого. Няма да е полезно, ако… ако цял свят се втурне да търси гробницата.
— Правилно. Няма причина да го споменавам пред когото и да било. Изобщо няма причина. Ще се обадя на криминалните да не идват. — Той се измъкна заднишком и изчезна. Миг по-късно те чуха голямата входна порта да се захлопва.
Никой от тримата не помръдна.
— Кучият му син — изсъска тихо Филип. — Направо не мога да повярвам. Кучи син.
Том погледна побелялото лице на брат си. Знаеше, че брат му живее доста добре с професорската си заплата. Той имаше нужда от парите. И без съмнение, вече ги беше изхарчил.
— И сега какво? — обади се Върнън.
Думите му увиснаха във въздуха.
— Не мога да повярвам, че старото копеле го е направило — каза Филип. — Да замъкне дузина платна на стари майстори в гроба… да не говорим за безценния нефрит на маите и за златото. Направо съм сразен. — Той измъкна копринената кърпичка от джоба на сакото си и попи челото си. — Няма право!
— Е, какво ще правим, все пак? — повтори въпроса си Върнън.
Филип се втренчи в него:
— Ще търсим проклетото съкровище, разбира се!
— Как?
— Не може един човек да се зарови в гроба с изкуство за половин милиард долара, без някой да му е помогнал. Ще разберем кой му е помогнал.
— Не го вярвам — каза Том. — Не се е доверявал на никого през целия си живот.
— Не би могъл да го направи сам!
— Това е толкова… в стила му — произнесе Филип внезапно.
— Може би е оставил някакви следи — обади се Върнън и се приближи към предните чекмеджета, дръпна рязко едно отворено и започна да тършува из него, сипейки ругатни. Издърпа второ, после трето, обхванат от такава силна възбуда, че го измъкна от релсите и съдържанието му се разсипа по пода. Кредитни карти, шах, китайска дама. Том ги помнеше всичките — игрите на тяхното детство, сега пожълтели и опърпани от годините. Усети студена буца в гърдите; до това се свеждаше всичко. Върнън изруга и ритна купчината, пръсвайки я из цялата стая.
— Върнън, безсмислено е да обръщаш къщата нагоре с краката.
Върнън не отвърна нищо, продължи да отваря едно след друго чекмеджетата, изсипвайки съдържанието им на пода.
Филип измъкна лулата от джоба на панталоните си и я запали с трепереща ръка.
— Само си губите времето. Казвам ви, че трябва да говорим с Маркъс Хаузър. Той е ключът.
Върнън го погледна:
— Хаузър? Татко не е контактувал с него от четирийсет години.
— Той е единственият, който наистина познава баща ни. Прекарали са две години заедно в Централна Америка. Ако някой знае къде се е запилял татко, то това е той.
— Татко мразеше Хаузър.
— Предполагам, че са се сдобрили след болестта му. — Филип всмукна от дима, давейки се.
Върнън се прехвърли в кабинета. Том го чуваше как отваря шкафовете и ги затваря с трясък, от етажерките падаха книги, след малко дойде звук на счупено.
— Казвам ви, Хаузър е замесен. Трябва да действаме бързо. Имам дългове — имам задължения.
Върнън влезе, носейки пълна кутия с листове, които тръшна на масичката за кафе.
— Както изглежда, ти вече си успял да изхарчиш наследството си.
Филип се извърна хладно към него:
— Кой беше този, който взе двайсет хилядарки от татко миналата година, а?
— Това беше заем. — Върнън започна да рови из листовете, прехвърляше папките, разпръсквайки ги по пода. Том забеляза, че от една папка се изтърсиха старите им свидетелства от началното училище. Изненада се, че баща му ги беше запазил — отчасти и заради факта, че не беше особено горд от оценките им.
— Върна ли му го? — попита Филип.
— Ще му го върна.
— Естествено, че ще му го върнеш — произнесе Филип саркастично.
Върнън почервеня.
— А ти какво ще кажеш за онези четирийсет хиляди, които татко изхарчи, за да те изпрати да правиш докторат? Да не би да си му ги върнал?