— Вие сте израснали с Макс. Прекарали сте повече от година заедно в джунглата. Познавате го, знаете, че работи по-добре от всеки друг. Питам се дали бихте пожелали в качеството си на частен детектив да ми помогнете да открия гроба му.
Хаузър изпусна струя синкав дим от устата си.
Филип добави:
— Струва ми се, че това няма да е кой знае колко трудна задача. Една такава колекция не би могла да бъде транспортирана незабележимо.
— Може да е оставена на борда на Максовия „Гълфстрийм“ IV.
— Съмнявам се, че ще се погребе в самолета си.
— Викингите са били погребвани в корабите си. Може Макс да е опаковал съкровището си в херметичен, устойчив на налягане контейнер и да го е зарязал в океана над дълбоководната бездна на Пасифика, където е потънал под две мили вода.
Той разпери ръце и се усмихна.
Филип се опита да каже „не“. Той разтърка челото си, опитвайки се да прогони образа, който го тревожеше — картината на Липи на две мили дълбочина, забита в океанското дъно.
— Не го вярвате, наистина, нали?
— Не казвам, че го е направил. Само ви показвам какво могат да сторят десет секунди размисъл. С братята си заедно ли работите?
— Те са ми полубратя. Не. Реших сам да открия проклетата гробница.
— Какви са техните планове?
— Не знам, пък и честно казано — не ме е грижа. Ще разделя с тях онова, което намеря, разбира се.
— Разкажете ми за тях.
— Том е единственият, за когото човек трябва да си отваря очите. Той е най-малкият. Когато бяхме деца, беше най-буйният. Беше детето, което първо би скочило във водата от високата скала, което първо би хвърлило камък в гнездото на осите. Изключиха го от няколко училища, но оправи поведението си в колежа и оттогава е направо образцов.
— А другият, Върнън?
— В момента е в някаква псевдобудистка секта, ръководена от бивш професор по философия от университета Бъркли. Винаги е бил загубен. Опита всичко — наркотици, секти, гурута, групови терапии. Когато беше малък, мъкнеше вкъщи осакатени котки и кучета, премазани от автомобили, паднали от гнездата малки птичета, ей такива неща. Всичко, което донасяше вкъщи, умираше. В училище децата непрекъснато се заяждаха с него. Изключиха го заради слаб успех и така и не се задържа на никаква постоянна работа. Той е сладур, но… така и не успя да порасне.
— И какво правят те сега?
— Том замина за ранчото си в Юта. Последното, което чух е, че се е отказал да търси гроба. Върнън каза, че има намерението да търси сам, че не желае да участвам.
— Някой друг знае ли за това освен братята ви?
— Две ченгета от Санта Фе видяха видеолентата и знаят цялата история.
— Имената им?
— Барнаби и Фентън.
Хаузър си отбеляза нещо. Лампичката на телефона светна веднъж и той вдигна слушалката. Слуша доста дълго, говореше меко и бързо; набра някакъв номер, после друг, след него трети. Филип усети раздразнение, че Хаузър се занимава с друга работа пред него и му губи времето.
След миг детективът прекъсна телефонния разговор.
— Някакви съпруги или любовници в картинката?
— Пет бивши съпруги: четирите живи, една починала. Няма любовници, за които си струва да говорим.
Устните на Хаузър се разтегнаха в колеблива усмивка.
— На Макс винаги му е вървяло с жените.
Отново настъпи тишина. Хаузър изглежда размишляваше. После вбеси допълнително Филип като набра някакъв телефонен номер и заговори тихо. Най-сетне остави слушалката на вилката.
— А сега, Филип, кажи ми ти какво знаеш за мен.
— Само това, че сте бил партньор на баща ми в експедиция в Централна Америка в продължение на няколко години. И че после сте се скарали.
— Точно така. Прекарахме две години в Централна Америка, търсейки гробници на маите. Това беше в началото на шейсетте, когато това беше повече или по-малко законно. Открихме няколко неща, но едва след като си тръгнах Макс направи големия си удар и забогатя. Аз заминах за Виетнам.
— А караницата? Татко никога не говореше за това.
Настъпи тежка пауза.
— Макс никога не е говорел за това?
— Не.
— Сега ми е трудно да си спомня. Знаете как е, когато двама души са заедно дълго време, накрая започват да си лазят по нервите. — Хаузър остави пурата си в кристалния пепелник. Пепелникът беше голям колкото чиния и вероятно тежеше десетина килограма. Филип се запита дали не беше направил грешка, идвайки тук. Хаузър изглеждаше като борец лека категория.
Телефонът просветна отново и той вдигна слушалката. Това беше последната капка, за да прелее чашата. Филип се изправи:
— Ще мина пак, когато не сте толкова зает — произнесе той хладно.
Хаузър му махна с окичените си в злато пръсти да почака, изслуша онова, което му казваха в слушалката, след което я окачи.