Скиба го гледаше. Нагъл кучи син! Би трябвало да го изхвърли оттук още сега.
Хаузър продължи:
— Акциите на „Лемпе“ тази сутрин се продаваха за четиринайсет и три осми. Миналия декември се търгуваха за петдесет. Вие самият имате два милиона стокови опции с договорена цена между трийсет и трийсет и пет долара на акция, които изтичат след две години. Опциите ви са напълно безполезни, освен ако не се качи цената на акциите. Отгоре на всичко, най-важното ви ново лекарство против рак, флоксатанът, е слаба работа, и е на път да се провали пред Комисията по лекарствата…
Скиба се изправи, лицето му почервеня.
— Как си позволявате да говорите такива лъжи пред мен, в собствения ми офис?! Откъде се сдобихте с тази невярна информация?
— Господин Скиба — възпря го Хаузър меко, — нека спрем да говорим безсмислици. Аз съм частен детектив и този ръкопис ще бъде моя собственост след четири до шест седмици. Искам да ви го продам. И знам, че се нуждаете от него. Иначе мога много лесно да го занеса в „Джиндайн“ или в „Кеймбридж Фармасютикълс“.
Скиба преглътна мъчително. Беше изумително колко бързо се проясни главата му.
— Откъде да съм сигурен, че това не е някаква измама?
— Проверил съм го. И е по-ценно и от злато, Люис — каза Граф.
Скиба погледна дребния търговец в безвкусен костюм. Преглътна отново, устата му беше пресъхнала. Ето докъде се бяха докарали.
— Кажете предложението си, господин Хаузър.
— Кодексът е в Хондурас.
— О, излиза, че продавате котка в чувал.
— За да го взема се нуждая от пари, оръжие и оборудване. Поемам голям личен риск. Наложи ми се вече да се заема с една неотложна работа. Това не се очертава да излезе евтино.
— Не ме припирайте, господин Хаузър.
— Кой кого припира? Затънали сте до ушите в счетоводни шашми. Ако в КЦК бяха чули как вие и господин Граф записвате маркетинговите разходи през изминалите няколко тримесечия, двамата с такава скорост щяхте да изхвърчите от сградата, че нямаше да има време да си свалите ръкавелите.
Скиба погледна мъжа, после Граф. Финансовият директор стана бял като платно. В настъпилата дълга тишина едно дърво се срина с пукот върху нажежените въглени. Скиба усети мускулен спазъм някъде зад лявото коляно.
Хаузър продължи:
— Когато ви предам Кодекса и потвърдите автентичността му, което със сигурност ще настоявате да се направи, ще ми преведете петдесет милиона долара в офшорна сметка по мой избор. Това е, което ви предлагам. Няма преговори — едно „да“ или „не“ са напълно достатъчни.
— Петдесет милиона! Това е пълна лудост. Забравете.
Хаузър се изправи и се насочи към вратата.
— Почакайте — извика Граф и скочи. — Господин Хаузър? Нищо не е окончателно. — Потта се стичаше от него, докато той се опитваше да настигне мъжа в евтиния костюм.
Хаузър продължаваше, без да спира.
— Ние сме винаги отворени за… Господин Хаузър?
Вратата се затръшна пред лицето му. Хаузър си беше отишъл.
Граф се обърна към Скиба. Ръцете му трепереха.
— Трябваше да го спрем!
Скиба не отговори. Онова, което беше казал Хаузър, беше истина: ако държаха в ръцете си ръкописа, дори само ако обявяха, че притежават такова нещо, това би качило цените на акциите им. Петдесет милиона, обаче, си бяха направо изнудване. Да се пазари с тип като този му беше до немай-къде противно. Но някои неща не могат да се избегнат. Той въздъхна:
— Докато съществува само един начин да се плати един дълг, то начините да не го платиш са един милион. Което, Майк, и сам много добре знаеш.
Лъскавата пот върху лицето на Граф му пречеше да изтипоса образцова усмивка.
Скиба заговори по интеркома:
— Не позволявайте на мъжа, който до преди малко беше тук, да напуска сградата. Кажете му, че сме съгласни с условията му и го изпратете обратно при нас.
Той остави слушалката на вилката и се обърна към Граф:
— Моля се заради двама ни този човек да говори истината.
— Сигурен съм — каза Граф. — Повярвай ми, разгледах листа много внимателно. Този Кодекс съществува и страницата, която видяхме, е напълно реална.
В този момент Хаузър застана на вратата.
— Ще си получите петдесетте милиона — произнесе Скиба безцеремонно. — Сега седнете тук и ни разкажете какъв е планът ви.
10.
Чарли Хернандес се чувстваше направо изцеден. Службата беше дълга, погребението — още по-дълго. Той още усещаше мръсотията по дясната си ръка. Винаги беше ужасно, когато един от техните трябваше да бъде погребан, какво да кажем за двама. Тепърва му предстоеше явяване в съда. Погледна партньора си Уилсън, който пишеше. Умно момче; само дето лошият му почерк приличаше на почерк на дете от детската градина.